Докосната от смъртта

Глава 15. Какво забрави Ейми Рей

В края на септември от запад задуха силен вятър, който изстуди въздуха и обрули листата на дърветата. Слънцето започна да грее още по-високо в небето, а земята стана твърда и студена, скована от сутрешните слани и честите ледени дъждове. Светът беше обагрен в жълто и оранжево, а от Тара Бел нямаше и следа. Досущ като лист, откъснат от клона си, надеждата на момчето, за което нейното име звучеше като звън на камбанка, бавно, но неизбежно се свличаше надолу. Беше само въпрос на време тя да достигне земята и там като безброй други листа да изгние забравена и подритвана от живота. Защото няма как да откриеш човек, който не иска да бъде открит. Мистър Бел все така криеше къде е отишла дъщеря му, дните минаваха и тя все така не се прибираше.
Ейми нямаше никаква представа какво да стори, за да помогне на Джак. Гледаше как гневът и болката с всеки ден се трупат в него и беше само въпрос на време да си проправят път на повърхността. Той се чувстваше самотен, изоставен, предаден, изгубен... като дърво без корен. Както навярно се е чувствал и Джаред, когато тя самата го заряза без никаква причина. Само че при Джак залогът беше още по-голям. В крайна сметка, той бе прескочил цялата вселена, за да бъде с Тара. Не беше честно от нейна страна да изчезне без дори да му обясни. Единствената причина, поради която подобна постъпка би могла да бъде оправдана, бе ако по този начин се опитваше да го предпази от нещо. Както бе направила Ейми.
- Ами да! – извика тя сега и се изправи рязко в леглото си. Беше мислила за това преди да заспи и точно в мига, в който бе на път да се предаде на съня, съзнанието й стигна до това заключение.
Как изобщо не се бе сетила досега? беше просто като две и две. Тара бе отишла някак си в другия свят, но я върнаха насила, инсценирайки смъртта й. Ами ако бе решила, че рано или късно същото ще се случи и с Джак? А нима наистина можеше да се случи?
Ейми взе телефона си и припряно набра номера на Джак.
- Ало? – изграчи той в слушалката. Гласът му звучеше уморен и дрезгав – като на човек, който отдавна не е говорил и който определено няма намерение тепърва да започва.
- Извинявай, че звъня толкова късно – рече Ейми притеснено. – Слушай, исках да те питам нещо.
- Какво има?
- Да, и аз се радвамм да те чуя – отговори тя на недружелюбния му тон. Той да не би още да страдаше заради поредната глупост, която му бе хрумнала? Че Тара не го искала вече и че я било страх от него и какво там още... ама че идиот. – Слушай, знам, че е странно, но... там, откъдето дойде... когато се срещна с човека с шлифера... Тара чу ли какво ти каза той? За това, че ще бъде принуден да се върне за теб, когато те открие?
- Защо питаш?
- Първо ми кажи – настоя Ейми.
- Мисля, че да. Поне беше в стаята. Освен ако не е била зомби, няма как да не е чула.
- Благодаря – ами разбира се, повтори тя мислено. Тара бе чула и бе решила, че най-лесния начин за онзи тип да намери Джак, е чрез нея. Естествено е в такъв случай просто да избяга. С две думи, между тях двамата всичко бе свършило завинаги. Освен ако някой не направи нещо. – Лека нощ, Джак. И гледай наистина да поспиш.
Така беше по-лесно. Сега, когато най-после имаше представа какво се случва в главата на Тара, й беше малко по-лесно да я разбере. Ако обичаш някого толкова силно, колкото те двамата са се обичали, логично е да си готов да избягаш от него, ако това е единственият начин да го спасиш. 
Проблемът сега оставаше как, по дяволите, да се оправят с онзи с шлифера. Защото ако подозренията на Тара, а и на самата Ейми, бяха верни, този тип щеше да създаде много голям проблем. Все пак във видението Джак все още умираше в огледалния свят. Всичко по реда си, помисли си Ейми. Първо трябваше да намери непознатия. После щеше да мисли какво да направи, за да го убеди да остави Джак и Тара на мира.
Разбира се, да откриеш някой, който на практика не съществува, е меко казано трудна работа. Ейми обиколи всички възможни училищни библиотеки, прочете всички въможни статии за паранормалното, но никъде не можа да намери дори и косвена следа за този човек. Вечерта след първия ден, в който бе стартирала проучването си, тя седеше изморена на дивана у дома и зяпаше глупаво в телевизора някаква идиотски сапунен сериал, опитвайки се да измисли какво да прави. На екрана срещу нея главната героиня, която някой ненормален сценарист поради кой знае каква причина беше кръстил Дивоушън, лееше реки от сълзи заради предполагаемата изневяра на гаджето си Бърд. Бърд. Що за човек се казва Бърд?
- Поне да имаше някой да ми помогне с всичките тези книги и библиотеки... – измърмори Ейми в мига, в който Дивоушън през сълзи обвиняваше Бърд, че е съсипал чистата неземна любов, която е имало между тях. – Няма такава любов на този свят, скъпа – въздъхна тя и скочи да си налее сок от кухнята.
В мига, в който мина покрай огледалото, в главата й мина една странна мисъл. Идея, която дори не беше нейна – беше като когато си на сцената и някой ти прошепва забравените реплики, но това в момента не й направи впечатление. Ако човекът с шлифера минава през огледалните светове и пази реда в тях, тогава, може би той живее в огледалото.
Тя застана пред отражението си, затвори очи и изведнъж от устата й започнаха да излизат думи на език, който никога не беше учила, но чието значение разбираше перфектно. 
- Аз съм пазител на реда и искам разрешение да видя Гор. Аз съм пазител на реда и искам разрешение да видя Гор – повтори го още няколко пъти, сякаш бе изпаднала в транс, а после изведнъж се сепна и погледна уплашено в отражението си.
Сърцето й биеше като лудо, очите й баха широко отворени и приличаха на чинийки за чаени, а тя не можеше да успокои дишането си. Това не беше просто някаква си глупост, която й е хрумнала на момента. Онова, което каза, бе познание, заключено дълбоко в съзнанието й – познание, извадено наяве поради отчаяната й нужда от помощ. Защото повече от всичко Ейми искаше да помогне на приятелите си, това бе единственият начин за самата нея да докаже, че виденията й могат наистина да бъдат променени. Да докаже, че решението й да избяга от Джаред е било правилно и че той ще живее. Както и Джак. Толкова отчаяно копнееше да успее, че този копнеж бе докарал думите на езика й. Думи, които сега пареха в устата й като заклинание. 
Пребледняла и с потни ръце, Ейми се върна пред телевизора, но умът й беше на светлинни години разстояние от опитите на Лавиня Ивъл да убеди идиотът Бърд, че Дивоушън е откраднала безценното му бебешко одеяло с инициалите на рода му. И защо, по дяволите, на някой му е притрябвало да краде подобно нещо? А, да, защото Дивоушън се опитвала да се представи за изчезналата сестра близначка на Бърд. Пфу!
Ейми взе дистанционното и започна да превключва каналите, но нищо не успя да привлече вниманието й. Изглежда днес бе денят за критика към кабелната телевизия. Накрая изключи телевизора и тръгна към стаята си. Струваше ли й се или започваше да забравя нещо? Нещо се беше случило преди малко. Нещо, което здравата я изплаши. На средата на стълбите тя се спря, осъзнала с ужас, че започва да го забравя. Втурна се нагоре като луда, но докато стигне до стаята си, вече дори не знаеше какво е трябвало да запомни.