Докосната от смъртта

Глава 10. Да налетиш на Джак Талбът

  В понеделник заваля силен дъжд, а в промеждутъците, когато дъждът спираше, излизаше вятър, който брулеше все още зелените листа на дърветата и превиваше безмилостно клоните. Това беше един от малкото дни в живота на Ейми, когато тя си мечтаеше наистина да има кола. Или гадже с кола. Или изобщо гадже...
И точно тогава, когато почти беше стигнала до училището, сравнително суха при това и неописуемо щастлива, че няма да й се налага да излиза навън през почти целия ден, по улицата с бясна скорост премина непозната скъпа кола и я опръска цялата с кал и вода.
- Хей! - изкрещя тя сърдито на шофьора, който вече свиваше зад ъгъла. - По дяволите!
Покрай нея минаха някакви ученици, които не познаваше, но на които нищо не попречи да й се присмеят. Казаха нещо от рода, че приличала на мокра котка и че била много секси с тези прилепнали дрехи. А след тях мина Джаред. За един миг двамата се гледаха - загрижеността в неговите очи и притеснението в нейните на фона на изливащия се над черните им чадъри дъжд... После мигът отлетя. Погледът на Джаред стана студен, той рязко се обърна и се скри в двора на училището.
- По дяволите! - повтори Ейми, почервеняла от срам.
И сега какво? Мисълта, че той я е видял така, примесена с мисълта, че и Джак ще я види така и че в сравнение с Тара ще прилича на някоя просякиня, беше ужасна. Не че Тара или Джак щяха да кажат нещо. Просто беше гадно.
- Еймс, миличка... - долетя до нея гласът на Марси. Ето я и нея - суха и спретната в удобното си кожено яке, с което никога не се разделяше. Усмихваше се широко под отблясъците, които бледосиният чадър хвърляше по чистата кожа на лицето й. - Какво е станало?
- Някакъв идиот с кола ме опръска цялата.
- Затова ли изглеждаш толкова нещастна?
- Да... - отвърна Ейми уклончиво, надявайки се този отговор да е достатъчен. Изобщо не й се искаше отново да подхващат темата за Джаред. Ако можех да ти обясня, щеше да ме разбереш, помисли си тя тъжно и се усмихна на приятелката си, докато двете влизаха в сградата на училището.
- Знаеш ли, обожавам, когато вали - бърбореше Марси, докато вървяха към класната стая, след като задължително бяха минали през тоалетната преди това. - Представи си... двамата с момчето, което обичаш се срещате в дъжда и вървите прегърнати, подслонявайки се под един чадър и...
Ейми не чу останалата част. Мислите й бяха отлетели към Джаред и неговата прегръдка. Към това колко лесно в погледа му се меняха топлота и отчуждение... и колко много я болеше и от двете. Направо да не повярва човек, че е толкова влюбена в гаджето си от гимназията. Зачуди се дали тези чувства щяха да останат в сърцето й и след десет години. Дано да си отидат до тогава...
* **
Час по литература. Джаред на съседната редица два чина по-напред. Косата на Джаред. Скованата му стойка. Дългите пръсти, които почесват тила му. Джаред, който се опитва да внимава в лекцията на мистър Бел, но си личи колко е разсеян. Споменът за аромата на кожата му. Сълзите в очите на Ейми. Тъжният поглед на Марси и шумната й въздишка, докато наблюдава ту единия, ту другия.
Часът свърши. А после още един. Десет сутринта. Телефонът на Ейми иззвъня настойчиво. Тя отговори припряно, но инстинктивно се усмихна, когато чу гласа на Джак в слушалката.
- Отпред съм - рече той бодро, сякаш лошото време изобщо не го притесняваше.
- Идвам - отвърна Ейми и затвори. - Марси!
- Да? - приятелката й се обърна любопитно към нея, изоставяйки глупавия разговор, който водеше с Делия Плейн. Делия се усмихна, промърмори едно " аз ще тръгвам" и се изгуби в коридора.
- Може ли да кажеш на Тара, че я чакам на входа след пет минути?
- На Тара Бел? - ахна Марси. - Ама...
- Спокойно, тя знае за какво става дума.
- А аз кога ще разбера?
- Ами... после ще ти разкажа, разбира се - излъга Ейми и моментално се изчерви заради това. Мразеше проклетите лъжи и недомлъвки. Но нямаше друг избор.
В следващия миг вече бързаше навън, заинтригувана от загадката, която й предстоеше да разкрие. А щеше да я разкрие, защото беше убедена, че срещнат ли се Тара и Джак всичко ще си дойде на мястото. Нищо, че и двамата твърдяха, че не се познават. В крайна сметка за всяко нещо на този свят си има логично обяснение и за странния случай с тях също щеше да се намери такова.
- Хей, Ейми - зарадва се Джак, когато я видя и вдигна ръка за поздрав, докато тя се приближаваше забързано към него.
- Здрасти - усмихна се и тя. - Извинявай, че се забавих.
- Няма нищо. Не ми пречи да чакам под дъжда, но трябва да си призная, че това е доста странно място за среща, да знаеш.
- Джак, това не е среща. Поне не с мен.
- Ами дори и за среща с приятел... да не смяташ да ме използваш като причина, за да избягаш?
- Докато навън вали така, не смятам да мърдам оттук. Пък и не ми трябва причина, ако реша да избягам.
- Виж я ти дъщерята на пастора...
- Татко е по праведността. Аз съм взела порочността на майка ми и...
Тя не довърши изречението си, защото точно в този миг към тях се приближи и Тара.
- Ейми, Марси каза... оу...
Тара се закова на място в мига, в който видя високото тъмнокосо момче да стърчи над Ейми. Беше облечен в скъпи дрехи и дори както го гледаше в гръб и докато той бавно, сякаш безкрайно бавно, се обръщаше към нея, тя беше убедена как изглежда. Тя знаеше кой е той. Това беше Джак! Джак Талбот!
- Джак?!
Джак се обърна изненадано към непознатото момиче пред себе си и премигна.
- Джак! – извика Тара и се хвърли на врата му.
- Какво става тук? – попита той сърдито и я отблъсна от себе си. В погледа му се четяха объркване и враждебност. – Коя си ти?