Докосната от смъртта

Глава 6. Да докоснеш Джак Талбът

Джаред щеше да умре в нощта, в която двамата с Ейми правят любов за първи път. Сърцето му просто щеше да спре, докато спят прегърнати. И причината щеше да бъде не в това, че е болен, а че го е направил с нея. Нейната любов щеше да го убие. Точно него. Не което и да е било друго момче. Щеше да убие него. Точка. Ето защо не можеше да останат заедно и тя да си представя, че всичко по между им е наред. В началото, когато бяха заедно, тези видения не й се струваха чак толкова възможни. Беше се опитала да се убеди, че вината няма да е в нея, но с всяко следващо докосване детайлите изникваха все по-ясни в главата й. Бутилката с вино до леглото, усмивката му, нежният допир на кожата му с нейната, прошепнатото „ обичам те", а после той умираше от болка. И прозрението, че вината е нейна. Не че бъдещото й аз го беше прозряло, нито пък настоящото. Просто така действаха виденията – виждаш как ще се случи и узнаваш защо ще се случи.
Това беше първият и единствен път, в който Ейми си позволи да се намеси във виденията си. Не знаеше дали ще има ефект. Последния път, когато той я докосна, малко след като бе взела решението си да се разделят, отново видя смъртта му. Искрено се надяваше да е успяла да поправи нещата.
Ейми вървеше по улицата, потънала в мисли за това видение и за видението, което беше имала с Тара. Още нещо странно, което не й даваше мира. Ами ако и този път се намесеше? Просто да се опита да се намеси и да помогне, в случай, че ситуацията наистина изискваше помощта на местната откачалка. Тя разсеяно погледна часовника си - вече беше закъсняла за училище, така че реши да пропусне първия час, в резултат на което се помъкна бавно надолу, изморена и с провесен нос – перфектната възможност да помисли на спокойствие. Беше толкова замислена, че не забеляза как някой й вика да се дръпне. Миг по-късно огромен санбернар се стовари върху нея и започна да ближе лицето й. Горкичкото. Щеше да умре на двайсет години от старост. Самотно.
- Ох, гадост! – измърмори Ейми, опитвайки се да го разкара от себе си. Беше малко тъпо да лежи насред тротоара под това куче.
- Тревър, махни се от момичето! – извика някакво момче, докато тичаше към тях.
- Да, Тревър, махни се от момичето – повтори и въпросното момиче, когато най-после успя да избута животното в страни.
- Извинявай – усмихна й се собственикът на кучето, когато я доближи и прибра домашния си любимец на почтително разстояние от нея.
Ейми успя да се изправи на крака и докато тупаше с една ръка полата си с другата се опитваше да изчисти лицето си. Мразеше огромни космати неща да пускат лигите си върху нея.
- Добре ли си? – непознатото момче понечи да изтрие някаква мръсотия от лицето й, при което тя се дръпна назад като опарена и се опита да се усмихне неловко.
- Ще оживея – отвърна му троснато и най-после вдигна очи към него.
Но той... това беше... той беше гаджето на Тара, момчето, което беше с нея на ледената пързалка, когато тя умря. Като изключим определени разлики. Момчето от онази нощ имаше вид на клошар – с размъкнатите си прокъсани дрехи и разрошената си смолисто черна коса. Този тук изглеждаше перфектно във всяко отношение. Дори и сега, когато беше излязъл да тича, приличаше на манекен, изскочил от модно списание. За разлика от тогава, сега косата му беше безупречно подредена, макар и пак разрошена – този път това беше прическа, направена нарочно, за да допълни безупречната му външност. Анцугът, маратонките, дори и празната каишка на кучето – всичко до последния детайл беше безумно скъпо. Този тип определено не беше някой, който би се облякъл като бездомник дори и да нямаше друг избор.
- Изглежда Тревър те хареса – усмихна се сега той и белите му зъби за малко да я заслепят.
- Ами... да. Много е симпатичен... когато не се хвърля върху хората.
- Извинявай за това. Сериозно – той я погледна с черните си очи, с което искаше да докаже, че е искрен.
- Няма проблем. Свикнала съм огромни кучета да ме повалят на земята – този път Ейми се опита шегата й наистина да звучи като такава.
- Аз съм Джак – той й подаде ръка, напълно приятелски, и Ейми нямаше друг избор освен да подаде своята. Нещо повече – тя с нетърпение чакаше допира си с него.
Джак... щеше да умре на онова огледално място на трийсет и няколко години. Намираше се в тясна стая с мръсни стени, облепени със статии за паранормалното. И един огромен въпрос, изписан със зелен, размазан върху цялата стена зад него, спрей: „КОЯ Е ТАРА БЕЛ". Щеше да умре от свръх доза. Облечен като клошар.
- Е-ейми – отвърна плахо Ейми, напълно съжалила, че го докосна.
- Добре ли си? Изведнъж пребледня.
- Да, просто... Тревър малко ме стресна. Е, трябва да вървя. Предай поздрави на Тара – добави тя и понечи да си тръгне.
- Тара? – повтори Джак като ехо. – Тара коя?
- Не познаваш ли Тара? – попита смаяно Ейми. Но той познаваше Тара. Той беше с нея на осемнайстия й рожден ден. А този рожден ден вече беше отминал...
- Не се сещам за никоя Тара. Защо, тази Тара да не ти е казала, че ме познава? Хората понякога имат навика да използват името ми без позволение...
- Името Джак? – попита Ейми скептично и го погледна с усмивка. – Както и да е. Радвам се, че се запознахме.
- Аз също. Приятно училище.
- Да бе. Ще имам късмет, ако не се обадят на баща ми, че закъснявам още на втория ден – тя му се усмихна още веднъж, а после се обърна и продължи по пътя си. Едно беше сигурно – тази история ставаше все по-странна.