Докосната от смъртта

11. Загадката пред Ейми Рей

  - Какво става тук, Ейми? – попита Джак учудено, гледайки ту едното, ту другото момиче.
- Джак... – Тара отново го докосна, постави ръце на раменете му и го накара да я погледне. В миг всичките спомени се бяха върнали в главата й.
- Ти ли си онази Тара, за която Ейми толкова говореше? – попита той с любопитство. Определено не беше очаквал някое непознато момиче да го прегръща още преди да са се запознали. А и според Ейми тази Тара твърдеше, че са се срещали.
- Да – отвърна Тара. – Джак, не ме ли помниш?
- Със сигурност щях да си спомня, ако се бяхме срещали.
- Но ти... – заекна тя неразбиращо. – Ти ме последва. Каза на онзи човек, че никога няма да ме забравиш. Че дори и тук...
- Моля?
- Ти не знаеш – възкликна Тара смаяно, изведнъж осъзнала реалността. – Той не знае – сега говореше на Ейми.
- Не знае какво? – прошепна Ейми.
Тара премигна, погледна към Джак отново, затвори очи, една голяма сълза се търколи изпод клепачите й, после отново премигна и отмести поглед.
- Извинявай, сгрешила съм. Припознала съм се – след което се усмихна пресилено, обърна се, остана един дълъг миг, опитвайки да овладее чувствата си, и си отиде.
- Какво беше това? – попита Джак с усмивка на неразбиране, когато двамата с Ейми отново останаха сами.
- Сигурен ли си, че никога не си срещал Тара? – отвърна му Ейми замислено.
- Защо трябва да съм я виждал? Наистина е симпатична, добре де, много е красива, но ми изглежда малко смахната. Поне така се държи.
- И никога, ама никога не си ходил на ледената пързалка с нея?
- Никога. Виж, Ейми, не съм луд, определено щях да си спомня такова нещо.
- Добре – въздъхна Ейми и сви рамене. Беше се надявала на повече от тази среща, а накрая нямаше представа какво да мисли. Но пък Тара си беше спомнила нещо. Беше преминала през блокадата на онова, или онзи, което блокираше спомените им и вече знаеше някаква част от загадката. Трябваше да я намери и да я разпита.
- Е, ще ме разведеш ли из училището? – попита Джак подкупващо.
- Да те разведа из училището ли? – гласът й прозвуча троснато и си личеше, че мислите й са на светлинни години от тук. – Оу... Да, да, разбира се. Извинявай, просто нищичко не разбирам.
- Моля?
- Нищо. Да вървим.
Тя го хвана под ръка и го помъкна едва ли не насила през главния вход, по коридорите, към класната стая, където щеше да има часове след няколко минути.
Очите на Марси щях да изскочат от орбитите си, когато най-добрата й приятелка се появи с богатото красиво момче пред всички. От задните чинове се чуха някои подсвирквания, но като цяло обиколката мина добре. Поне според Ейми. Джак, макар и сам да го беше предложил, не се чувстваше на място сред връстниците си. Като човек, който цял живот е учил вкъщи - „ за да получиш възможно най-доброто образование далеч от тази сбирщина", както се оправдаваше майка му – той нямаше много опит в общуването на училищно ниво. Поне това обясни на новата си приятелка, когато си тръгваше.
- Сигурно не е лесно – каза тя със съчувствие в гласа си.
- Някъде след като станеш на тринайсет свикваш – отвърна Джак с безразличие. – Е, госпожице Рей, беше ми много приятно да се помотаем заедно в училище – той й се поклони театрално. – Кога ще те видя отново?
- Ами... ще измислим нещо – отвърна Ейми. – Трябва да влизам в час, Джак...
Джак се усмихна пораженчески, махна й за довиждане, с което съвсем леко докосна пръстите й, разтвори чадъра си и се изгуби под пелената от дъжд, който продължаваше да се сипе навън. Ейми го гледа един дълъг миг, питайки се какво толкова странно имаше във видението този път. Сякаш някой нарочно се опитваше да й попречи да види.
- И става все по-странно и по-странно – промърмори тя под нос.