Докосната от смъртта

Глава 18. Услугите на Джаред Тобс

  Градската библиотека беше както винаги празна. Мъждивата слънчева светлина проникваше през високите прозорци и хвърляше бледи отблясясъци по прашния под. Дебели каменни колони поддържаха сводестия таван, единствено доказателство за това, че сградата някога е била катедрала. Това и камбанарията, стърчаща на покрива, останала отдавна без камбана. Вътре бяха наредени бездбройни редици с книги, така на гъсто наредени, че между някои беше трудно да се минава. Зад рафответе се намираше и самата читалня, която бе толкова уединена, че сякаш не беше част от библиотеката. Или изобщо от този свят.
Единственият посетител в петък следобед беше Ейми Рей, дъщерята на пастора. Четивото й обаче изобщо не беше подходящо за пасторска дъщеря. Пет огромни стари тома, прашни и пожълтели с годините, но все пак запазени поради изключително рядката им употреба, бяха стоварени върху масата, чакащи реда си, а Ейми бе заровила нос в шеста. Всяка от книгите беше на една и съща тематика - " Срещи с духове", " Свръхестествени явления", " Демонология", " Невидимото" ( на това заглавие определено се беше изсмяла), " Живот след смъртта". В момента Ейми беше задълбала над " Пътешествия в паралелни светове". За разлика от другите, не само че заглавието беше свързано с темата, която я интерсуваше, но и вътре бяха описани реални случаи с хора, преживели прехвърляния. И макар че книгата беше невероятно стара, а повечето от очевидците според автора срещали " непреодолими затруднения с паметта си, породени най-вероятно от преживения шок", все пак това беше единствената й следа. За жалост никъде не се споменаваше как да останеш в света, в който искаш. Да, вероятно очакваше прекалено много от горката стара книга. Ейми се прозя изморено, прелисти още няколко страници, но очите й по инерция се плъзнаха по редовете, тя не четеше написаното, а по-скоро се опитваше да отметне колкото се може повече работа - както когато се правеше, че учи за важен изпит. Определено не беше лесно за някой толкова малко ученолюбив, колкото беше тя, да се съсредоточи, при това доброволно, над някакъв заплетен и сложен научен текст. Искаше й се да има телефон, на който да позвъни на автора и направо да го попита. Но пък някой, който е писал през 1956-а година надали би фигурирал все още в указателя, нали? Може би... Ейми обгърна на последните страници и се загледа в досадно дългата биография на професор Джероум Уилям Хобс. Та това бяха цели десет листа с информация колко велик е този професор. Честно казано, на кой изобщо му пука за научните почести и заслуги на някакъв луд учен, когато негов приятел е заплашен от изтриване? Ейми се замисли за миг. Каква изобщо беше вероятността този господин да е все още жив? Когато е писал книгата, е бил най-малкото на шейсет години. И ако беше жив, дали наистина би могъл да й помогне по някакъв начин?
Ейми взе телефона си и позвъни на номера за контакт с университета. Оттам разбира се отказаха да й дадат информация за професора, потвърдиха единствено, че той отдавна не работи при тях.
- Само това оставаше – да преподава на сто години - промърмори Ейми, когато затвори, визирайки вероятната възраст на професора.
Все пак реши да провери в указателя. Тя върна книгите по местата им, благодари на любезната библиотекарка, и се втурна към къщи. У дома както винаги нямаше никого. Вероятно баща й все още беше в параклиса, където обикновено прекарваше дните си ( а в много случаи и нощите си), което не беше проблем при положение, че Ейми наистина не искаше да му обяснява защо търси някакъв вероятно умрял професор в указателя, който никога не използваха.
Тя взе указателя от шкафчето под домашния телефон, разтвори прашните страници и затърси в имената от Ню Йорк, Илинойс.
Имаше точно трима Джероум Хобс в Ню Йорк, но само на един от тях второто име беше Уилям. И това ако не е късмет... не, осъзна тя изведнъж. Това не беше късмет. Днес след като от дома на Марси влетя право в библиотеката и започна да издирва книгите, тази на професор Хобс ненадейно падна от рафта и тупна точно в краката й. Дори не я беше забелязала преди това. Може би някой искаше да й помогне. Може би този някой беше човекът с шлифера.
Ейми набра номера от домашния си телефон и зачака. На третото или четвъртото позвъняване някой най-после отговори.
- Ало? - прозвуча остър женски глас в слушалката.
- Ало, здравейте. Аз...ъъъ... обаждам се във връзка с г-н Джероум Хобс - започна Ейми, чудейки се какво да каже точно.
- С Джероум Хобс? За какво става дума? - гласът беше сух, но любезен - отработено любезен като на обществените служители.
- Ами... интересувам се от една негова книга...
- Ясно - сега жената прозвуча така, сякаш искаше да каже по-скоро " ясно, поредната откачалка". Е, поне успя да се въздържи. - Дядо! - извика тя. - Търсят те! Изчакайте, сега ще се обади.
И Ейми зачака.
- Ало? - рече възрастен мъж накрая. Гласът му трепереше от усилието.
- Професор Хобс? Здравейте, името ми е Ейми Рей, аз...
- Ейми Рей? - прекъсна я той заинтригувано. - Защо питате за книгите ми? - звучеше повече от озадачено.
- Защото имам приятел, който преминава през нещо подобно на онова, описано в „ Пътешествия в паралелни светове" - отговори Ейми искрено с надеждата, че това ще е достатъчно, за да промени враждебността в гласа му.
- Пространствен пътешественик? - враждебността моментално бе заменена от любопитство.
- Да. Той... той...
- Не ми го обяснявайте по телефона.
- Но аз...
- Ако искате да говорим, посетете ме в дома ми - а после й затвори без по-нататъшни обяснения.

Как да убедиш консервативния си баща свещеник, че е жизнено необходимо да пропътуваш половината страна, за да се срещнеш с изкуфял професор по митология без да му кажеш причината за това? Няма начин. Още повече, че не можеш да използваш и приятелите си за оправдание, защото трябва да са уведомени, за да ти пазят гърба, ако се наложи - те никога не биха излъгали свещеник. Най-лошото от всичко беше, че Ейми нямаше и пари, за да си купи двупосочен билет, камо ли пък да посрещне разходите по престоя си там. Можеше, разбира се, да поиска назаем от Джак, но тъй като в съобщението си бе казала, че ако пазителят го види, той ще умре, тя предпочиташе да не рискува, давайки следи на въпросния пазител.
Единсдтвеният вариант, който й хрумваше, беше толкова ужасен, че Ейми предпочиташе да си зарови главата в земята, отколкото да го използва. Ала щеше да го използва, защото в противен случай рискуваше живота на свой приятел. Не че така не рискуваше.
* * *
Джаред тъкмо излизаше от банята, когато чу телефона си да звъни. Той набързо се препаса с хавлията и както си беше съвсем мокър и бос, а водата все още се стичаше от него, оставяйки мокри следи по пода, се втурна в стаята си. 

По някаква странна причина откакто се беше запознал с Ейми Рей, сърцето му винаги трепваше от вълнение, когато чуеше звука на телефона. Защото винаги се надяваше, че ще е тя. Тя, която никога не се обаждаше. Идиот, промърмори той, докато натискаше зелената слушалка... " Ейми"... казваше му светещият дисплей. Ейми? В първия миг, макар че усети как вътрешно ликува, Джаред не беше сигурен дали да отговори. Какво би могла да иска тя от него, след като толкова пъти досега го беше правила на глупак?

- Ало - изръмжа той в слушалката.
- А-ало? - долетя до него колебливият й глас. Боже, защо поне не се престореше, че не й е толкова неприятно да говори с него.
- Какво искаш? - попита я все така сърдито.
- Имам нужда от услуга...
- Каквко каза? - ахна той от изненада.
- Виж... знаеш, че ако имах избор, нямаше да ти звъня...
Искаше му се да й затвори телефона. Да я прати по дяволите така, както тя го бе правила толкова много пъти досега. Но не можеше... поради някаква причина, въпреки всичко, което беше направила Ейми, Джаред все още не беше способен просто да й обърне гръб.
- Какво, има нещо, което новото ти гадже не може да свърши?
- Какво гадже? - промърмори Ейми. - О... да, точно така.
- И от всичките ти познати мислиш, че точно аз ще го направя?
- Да, Джаред, защото от всичките ми познати само ти имаш братовчедка, която живее в Ню Йорк.
- И това какво общо има с теб? - осъзнаваше повече от ясно, че се заяжда с нея просто защото иска да я задържи по-дълго на телефона, макар да бе наясно, че по-късно ще се чувства още по-зле.
- Аз... искам да се видя с нея.
- С братовчедка ми?
- Да, с братовчедка ти. Какво толкова? С Каси бяхме приятелки, преди да замине. Искам да се видим.
- Каси, с която не сте говорили вероятно от три години?
- Да, какъв е проблемът?
- Няма да ти дам телефона й, ако не ми кажеш за какво става дума.
- Казах ти за какво става дума - заинати се Ейми.
- Глупости. Доколкото те познавам, не си от хората, които изведнъж се разтъжават за старите си приятели. Ти си егоистка, която мисли само за себе си.
- Да бе - промърмори тя, но Джаред не успя да схване какво има предвид.
- Ще ми обясниш ли или да приключваме?
- Трябва да замина в Ню Йорк и търся къде да отседна... - изстреля Ейми. Гласът й звучеше някак... звучеше така, сякаш казва едно, но зад думите й се крие съвсем друго. Същият тон, който бе използвала, когато го заряза и заради който Джаред до последно бе упорствал.
- Ти си невероятна - рече й той сега, стараейки се да вложи в тези думи цялата жлъч, наслоила се в сърцето му през последните месеци. Въпреки това отиде до шкафчето си, извади тефтера си и рязко й продиктува номера.
- Благо... - но Джаред вече й беше затворил.
Хубавото на телефонните разговори е, че никога не можеш да видиш сълзите в очите на събеседника си.