The Truth About Me

Така само ще си навредим

Отключих вратата и си влязох в къщи. Отправих се към дивана , строполих се отгоре и покрих лицето си с ръце. Какво направих? Какво казах?

- Лара? Добре ли си?- попита леля, стоейки на вратата на всекидневната. Аз поклатих глава.

- Не! Не съм!-казах и и една сълза се спусна по лицето ми. Тя седна до мен и я избърса.

- Какво се е случило?-попита разтревожено.

- Казах ужасни неща. В яда си казах неща, които не мислех. Направих голяма грешка, лельо!-признах и.

- Какво си направила?

-Нараних Итън ужасно много.

- А това ли било? Голяма работа.- каза тя и ме издразни.

- Знам, че не го харесваш, но може ли поне за малко не се престориш ,че е така и да ми съчувстваш малко?-попитах.

- О, милата ми. Ти си все още млада и наивна. Та той е вампир. Кой знае колко като теб са минали през ръцете му. Мислиш си, че си го наранила, но повярвай ми ти си по-наранената от него. А най-вероятно не му пука изобщо. И преди да си ме прекъснала защитавайки го си помисли добре над думите ми. И да те обича какво бъдеще може да ти даде? Какво бъдеще можете да имате заедно? Ти ще остарееш ,а той ще си остане все същият. Накрая ще си намери друга, а теб ще погребе. Дори деца няма да можете да имате. Не заслужаваш такъв живот. Такова наказание. Ти заслужаваш много повече отколкото той може да ти даде. - каза тя.

-Имаш право, но това не променя чувствата ми!-казах и.

- Обичаш ли го?-попита тя. 

- Аз...не знам. Не съм сигурна какво точно чувствам, но знам ,че има нещо. Толкова съм объркана...не знам какво да мисля или да правя...-признах си.

-Знаеш ли, когато бях колкото теб и аз срещнах един вампир. Но тогава беше различно. Тогава света не знаеше за тях. Казваше се Томъс. Запознахме се случайно. Работех в една закусвалня. Един ден, когато бях на смяна той влезе вътре. Всички го гледаха с любопитство защото никой не го беше виждал в града. Беше много красив. Така се случиха нещата, че постоянно се засичахме. Накрая той се пристраши и ме покани на среща. Излязохме няколко пъти ,аз се влюбих в него и мисля, че и той също в мен. Двамата планирахме бъдещето си. Но тогава... една вечер реших да се разходя в гората вблизост до къщата ни и докато бях там чух странен шум. Видях го в далечината. Под него имаше животно и той се беше надвесил над него. И не само това ами и пиеше кръвта от врата на животно. Тогава разбрах , че той не е човек.- каза тя.

- И какво стана после?-попитах увлечена от историята и.

- Избягах, разбира се! Но той ме видя и ме спря. Умоляваше ме да го изслушам. И го направих. Разказа ми всичко и аз ,глупачката реших да му дам още един шанс. Опитах ,но всеки път когато го погледнех виждах суровата реалност. Аз щях да остарея и умра, а той щеше да си остане завинаги млад. Нямахме бъдеще заедно. Няколко месеца по-късно ловците на вампири го намериха и го убиха. 

- Това е ужас! Съжалявам!-казах.

- Аз им казах за него.-каза тя.

-Какво?

- Не беше само това, че нямахме бъдеще заедно. Той беше лош човек,но се правеше на добър. Мислеше си, че съм прекалено влюбена, за да не направя връзка между него и мистериозните убийствата случили се в града. Ако го бях предала по-рано, яко не бях решила да дам шанс на този кръвопиец, сега щяха да са живи 8 души и щяха да се радват на семействата си.Те са чудовища! Не им вярвай. Те не са това, за което се представят. Живяли са повече от нас и това ги е променила. Направило ги е безмилостни и жестоки. Ще те оставя да поспиш. Изглеждаш уморена.- каза леля и ме остави сама. Осмислих думите и няколко пъти, и докато го правих се унесох и потънах в дълбок сън.

Събудих се от почукването на вратата. Трябваше ми около минута ,за да осъзная, че съм заспала на дивана.Погледнах колко е часа. Беше 9 сутринта. Първата ми мисъл бе: "Подяволите! Успах се!", но след това се сетих, че днес бе почивният ми ден. На вратата се почука още един път и аз се изправих. Вратът ме заболя при това движение. Бях забравила колко е неудобен този диван. Отправих се към вратата и се запитах кой ли можеше да е по това време. Отворих вратата. Пред нея стоеше млад мъж с куриерска униформа.

- Лара Джонсън?-попита той.

- Аз съм!-отвърнах.

- Имате пратка. Подпишете тук.-каза и ми посочи отбелязаното място в документите. Подписах се и той ми попаде малка сребриста кутийка и огромен букет рози. Благодарих му и се върнах във всекидневната. Отворих кутийката и вътре намерих сребърно колие. Висулката и приличаше на сълза. Вътре в нея бе инкрустиран червен рубин. Колието бе великолепно и много нежно. Погледнах букето. До една от многото рози имаше бележка. Взех я и зачетох:

" Знам, че думите ти от снощи бяха породени от гнева.Няма да се откажа от теб. Ще чакам колкото време е нужно. С обич ,Итън!"

Това донякъде ми донесе облекчение, но и в същото време ме плашеше. Не знам защо ,но се чувствах като попаднала в капан. Каквото и да правех , каквито и неща да говорех винаги щях да се връщам в начална позиция. Защото той нямаше да се откаже от мен ,а това означаваше края на някой от нас. Колкото и каквито и чувства да имах леля беше права. Не ни е писано да бъдем заедно. Така само ще си навреди...