The Truth About Me

Неочаквана среща

Бавно отворих очи и запримигах срещу лампите ,опитвайки се да свикна със светлината, която светеше в очите ми. Огледах се и останових, че се намирам в болнична стая и към мен са прикрепени системи и апарати за следена на пулса. От лявата ми страна ,на един от фотьойлите, седеше Кара или по-скоро спеше. Главата ме боли ужасно, но поне вече не чувам онова пищене в ушите си, причинено от взрива.Смътно си спомням как идвах и изгубвах съзнание в линейката напът за тук. Нямах никакво представа колко време съм била в безсъзнание, вероятно няколко часа. Опитвам да се надигна и изохквам от болка. Кара отваря очи веднага и скача на крака.

- Събудила си се! Слава Богу! Как се чувстваш? Да повикам ли лекар?-започна да бълва въпроси и благодарности.

- Кара, успокой се! Добре съм.-уверих я.- Какво се случи?

- Някой се опита да те убие. И съм почти сигурна кой е този някой.-отвърна гневно. - Ще извикам Раян.-каза и излезе от стаята. Пет минути по-късно вътре влетя Раян, а изражението му бе буреносно.

- Как се чувстваш?-попита ме и се приближи до мен, но не прекалено близо, сякаш го беше страх да не ме нарани или да не се счупя.

- Главата много ме боли.- отвърнах му и той започна да ме преглежда. След като свърши прегледа се отдръпна настрани и ме погледна за един продължителен миг.

- Нормално е. Имаш сътресение. В долната лява част на коремати се бе забило парче стъкло, но не е нищо сериозно. Само е засегнал мускула. -каза все едно говореше на свой пациент. Какъвто всъщност бях.

- Отървала съм се леко.- отбелязах сухо. Раян само каза нещо от сорта на "мхм" и се обърна с гръб към мен, гледайки през прозореца. Държеше се дръпнато. Не ме поглеждаше и донякъде разбирах защо. Отново премислих целия ден и случилото се. След дълъг момент на мълчание проговорих.

- В момента нямаше да съм тук ако не беше Джак. -казах и думите ми накараха Раян да се обърне към мен. - Чакаше ме пред болницата, когато приключих работа. Изглеждаше нервен и гузен. Опита се да ме забави. Ако не беше го направил... -казах ,но гласът ми изневери. - ...ако не беше ме забавил ,сега вероятно щях да съм мъртва.-довърших. Ръцете на Раян се свиха в юмруци, а челюстта му се стегна.

- Итън!-изрече той.- Ще си плати за това!

Два ден по-късно бях изписана от болницата и кошмара ми свърши. Едно е да лекуваш пациенти, но ти да си пазиента... Това вече е друго нещо. Бях изписана преди половин час и пътувах към имението Темпълтън. Имението на предците ми. Тъй като вече дори нямах дом с Кара щяхме да останем в имението докато цялото нещо с Итън не приключи. Раян все така отказваше да ме погледне или да ми каже нещо повече от няколко приказки. През тези два дена, в които бях в болницата ,той дойде само няколко пъти. В момента двамата се возехме в колата му и той бе съсредоточен над пътя. Мълчанието ни беше натрапчиво. Когато пристигнахме в имението той не ми позволи да сляза от колата и да вървя. Въпреки протестите ми той все пак ме взе на ръце и ме пренесе до третия етаж на къщата ,където ме настани в една от стаите за гости, а не в неговата. Положи ме на леглото и понечи да си тръгне ,но аз го спрях.