Черната роза. Изгубен в черното. + Новелата "Белязана с розата"

Десета глава 1/5

     # Лукас

     Реших, че сутрешният крос ще ми помогне да изхвърля натрупаното напрежение и ще разсее черните мисли в главата ми. Започнах да тичам по два часа всяка сутрин, като първо смятах да го правя само през уикенда, но продължих и през седмицата. Ставах в пет и половина, за да мога да се прибера до седем и половина и да се приготвя за училище. И всеки ден по един и същи маршрут - тичах покрай къщата на Майли, но я подминавах, без да спра. Музиката - онази класическата от Мериан - звучеше възможно най-силно в ушите ми. Не си позволявах да спирам пред дома ѝ, за да не се изкуша да звънна на вратата. Щом не ме искаше, аз нямах право да нарушавам спокойствието ѝ. Тя трябваше сама да реши дали ще е с мен... и с кого изобщо иска да бъде.
     Дните минаваха бавно. Беше ми трудно да виждам Майли всеки ден в училище и да не мога да я докосвам. Тя не ме поглеждаше, не ми говореше. А аз чаках. Очаквах всеки ден с трепетно вълнение момента, когато ще дойде при мен и ще ми каже, че иска да бъдем заедно, но този момент не идваше. Дните бяха тежки и еднообразни. Рисунките ми започваха да стават все по-мрачни. Трябваше да спра да рисувам, но за момента това беше единствената ми възможност да избягам от нея и от себе си. И да не направя някоя глупост.
     На третата събота след случката в колата, не издържах и, докато тичах, се спрях пред къщата на Майли. Загледах се в прозореца на стаята ѝ. Тя най-вероятно още спеше, а аз стоях там и не знаех какво чакам. Може би да излезе и да ми каже, че съжалява. Но нямаше да го напави…
     Тази сутрин вече не ми се тичаше и се прибрах по-рано. Видях огромния джип, паркиран пред къщата на брат ми. Познавах тази кола с нюйоркска регистрация - Анди Роджърс беше тук. Знаех, че с  Ник се познават от много време и бяха доста близки. Най-вероятно полицаят беше дошъл заради психоложката.
     Отворих съвсем леко входната врата и с тихи стъпки се запътих към стаята си. Докато се прокрадвах, чух гласове в кухнята и се спрях пред вратата. Не виждах кой беше вътре, но предположих, че са Ник и Роджърс. Те също не можеха да ме видят, но аз ги чувах ясно. Седнах на пода в коридора, опрях гръб на стената и се заслушах в разговора им.
     - И за какво точно си дошъл, щом не е заради Мериан? – тъкмо казваше брат ми, наричайки психоложката с малкото ѝ име пред приятеля си.
     - Казах ти вече, тя направи своя избор…
     - Давай направо, човече! Не съм спал от цял месец! – прекъсна го Ник раздразнено.
     - Помниш ли случая Мария Гарсия? – чух да пита полицай Роджърс.
     - Как бих могъл да го забравя?
     - Мигел се опита да убие брат ѝ Карлос Гарсия… отново.
     - „Отново“, означава, че не е успял, така ли? – поинтересува се брат ми.
     - „Отново“, означава, че, вместо него, за малко не уби брата на Маркъс Алекзандър – Лиъм!
     - Знаеш мнението ми за Мигел и, че ще направя всичко по силите си, за да го заловя.
     - Заради Мария?
     - Заради копелето, което се оказа. Не можем отново да го пуснем в Мексико, без да изтърпи наказанието си. Ако успеем да го хванем, няма да може да се върне в Мексико… жив. – контрира го брат ми.
     - Трябва да отидем до Сан Антонио. – каза полицаят.
     Ник изсумтя недоволно.
     - Не мога да оставя момичетата си сами, разбираш ли?
     - Напълно, но наистина имам нужда от теб, като прокурор там. Моник е влюбена в Карлос.
     Брат ми започна да се смее.
     - Никак не е смешно! - тросна му се Роджърс. - Знам, че не ти се вярва, но от известно време са се срещали, не разбрах кога точно се е случило. Факт е обаче, че тя ще ме убие, ако не заловя копелето, което се опита да убие Карлос, възможно най-бързо.
     За какво, по дяволите, говореха? Кои бяха тези хора? Явно, от някой от случаите, по които са работили заедно… В този момент стомахът ми изкъркори. Умирах от глад след тичането. Време беше да спра да ги подслушвам и да се покажа, а и никак не се интересувах от това, което обсъждаха. Изправих се бавно и влязох в кухнята.
     - Здравейте! – казах гузно. И тримата бяхме наясно, че досега съм слухтял до вратата отвън.
     - Здравей, Лукас! – полицай Роджърс ми се усмихна.
     - Къде, по дяволите, си ходил толкова рано? – Ник явно не беше в много добро настроение.
     - Да тичам. - казах аз, посочвайки спортния си екип.
     - От кога тичаш сутрин? - той не спираше да ме разпитва.
     - От известно време.
     - Вземаш пример от Маркъс? - полицай Роджърс ми подаде с усмивка юмрука си за поздрав и аз го ударих.
     - Някой все пак се сети. - усмихнах му се и аз.
     - Хубаво! - брат ми се изправи от стола, взе чашата си и отиде до кафемашината.
     - Искаш ли още кафе, Анди? – погледна въпросително към приятеля си.
     - Не.
     - Аз искам! – Оф! Защо ли ми трябваше да се обаждам?
     - Ами, направи си! – тросна ми се Ник.