Черната роза. Изгубен в черното. + Новелата "Белязана с розата"

Десета глава 2/5

       #Майли

     Не можех да понасям Лукас да е далеч от мен. Не трябваше да му казвам за това, че го ревнувам от психоложката. След последния ми разговор с Мериан Джобс, осъзнах колко съм глупава да го ревнувам от нея. Много добре знаех и какво изпитвам към Аштън - вина. Той беше катастрофирал заради мен. После,  отново заради мен, се опита да се сбие с Лукас. Не разбирам защо го правят момчетата? Защо им трябва да се доказват чрез бой?
     Стана ми още по-криво, когато мама ми каза, че Ник заминал за Сан Антонио по работа и я помолил, докато е извън града, да наглежда Ейми и бебето. Всеки път, след като тя се върнеше от дома им, я посрещах с надеждата, че Лукас е попитал за мен или я е помолил да ми предаде някакво съобщение. Но напразно! Той продължаваше да ме игнорира. Вече не издържах! Това си беше истинско мъчение! Исках да съм с него, да го гушна, да го целувам… И вината, която изпитвах към Аштън отшумя, тъй като той вече се възстановяваше и следващата седмица щеше да е на училище.

* * *

     В четвъртък сутринта, почти четири седмици, след като показах на гаджето си каква ревнива глупачка съм, вече бях в истинска абстиненция. Дори не си бяхме говорили с него през това време. Исках си моето момче обратно! Стоях пред шкафчето си в училище и се приготвях за първия час, когато Лукас се появи. Отново беше със слушалки в ушите и, най-вероятно, слушаше някоя ария. Косата му беше пораснала, а имах чувството, че той също – като че ли раменете му бяха още по-широки. Трябваше да действам! Сега или никога! Подпрях се на шкафчето си и съсредоточено и жадно започнах да наблюдавам мускулите на гърба му, които се движеха под тениската, докато оставяше неща в шкафчето и вземаше други. Погледът ми можеше да прогори дупка в гърба му, сигурна бях, че ще усети, че го наблюдавам. О, да! Лукас се обърна бавно и преднамерено с лице към мен и се подпря небрежно на шкафчето си. Както бях гушнала учебниците си, ми се прииска да ги захвърля на земята и да му се метна на врата. Трябваше да направя нещо. Прехапах леко долната си устна, гледайки го открито в очите. Нямах представа как го правят по книгите, но на мен май не ми се получи, защото той просто извъртя очи.
     Усмихнах се, врътнах се и се запътих към следващия час, а Лукас ме последва. Господи, показах му ясно, че го искам, а той просто извъртя очи. Все пак бях привлякла вниманието му.

***

     Влязохме в кабинета за първия час и Лукас седна до мен. След края на часа небрежно остави бележка в края на чина ми. Побързах да я отворя и прочета.

„След часовете ще те чакам в колата само петнадесет минути и нито секунда повече!
Л.”

     Малко самонадеяно от негова страна! Едва ли не ми свирва, а аз просто трябва да изпълня нареждането му. И, все пак, щях да го направя. Толкова го желаех! Вече започвах да изпитвам физическа болка от това да е толкова близо до мен, без да го докосвам. Притиснах бедрата си едно към друго. Просто не знаех как ще издържа, а първо трябваше да поговорим.
     Часовете се нижеха потискащо бавно. За кой ли път поглеждах към Лукас, разположил се по неговия типично небрежен начин на съседния чин. Дори не знаех какъв час имаме, какво остава да си водя записки. Ясно е, че после трябваше да ги взема от друг. Може би от него? Не, едва ли. Той вероятно рисуваше нещо в тетрадката си, вместо да пише.
     - …за следващата седмица искам да вземете от библиотеката една книга, която не сте чели. – Чух гласа на майка ми. О, да, бяхме в нейния час… – Такава, която даже не сте имали и намерение да четете. След като я прочете, напишете есе, в което да изкажете впечатленията и мнението си за книгата. Важно е, ако в крайна сметка ви е харесала, да посочите поради каква причина умишлено сте я отбягвали досега.
     - Просто, защото няма време за всички книги. – изстрелях машинално.
     Изглежда мама ме чу.
     - Госпожице Джеймс? - тя очакваше отговор.
     - Да, госпожо Джеймс?
     - Какво искате да кажете с това?
     - Че няма книга, която да не искам да прочета. - побързах да довърша.
     Все пак ще взема книга, която не съм планирала да започна скоро.
     След края на часа побързах да изляза от кабинета, докато съучениците ми се бутаха на вратата, и се насочих към библиотеката. Забелязах, че Лукас ме последва. Спрях и се обърнах към него.
     - Защо ме следваш? - попитах . Той се почеса неловко по врата.
     - Отивам към... - замисли се, гледайки към тавана.
     - ...библиотеката? – подсказах му.
     - Да!
     Усмихнах се.
     - Добре! - и се обърнах, за да продължа по пътя си, а Лукас ме следваше по петите.