Черната роза. Изгубен в черното. + Новелата "Белязана с розата"

Дванадесета глава 2/4

     # Лукас

     Къщата на Майкъл Адамс беше огромна, много по-голяма от тази на баща ми. Доколкото познавах майка си, нямаше как да се задоволи с нещо по-малко. Алчната кучка си беше намерила по-богат мъж, който угаждаше на всичките ѝ капризи. Не говорех с нея. С Адамс разменях по няколко думи само, когато ме попита нещо, но това, слава Богу, се случваше сравнително рядко.
     Сега бях изпълнен с много повече злоба, отколкото преди да замина с Ник и Ейми за Чикаго. Липсваха ми! По дяволите! В Чикаго бях открил семейството си и всички ми липсваха ужасно много – Ейми, малката Лизи, дори досадният ми брат. Бях започнал да обичам не само другите, но и себе си… А Майли… Господи, колко обичах Майли! Нямах сили дори да се сбогувам с нея. Даже не ѝ вдигах телефона. И не само, защото щях да се разплача, а защото си мислех, че така ще боли по-малко. При мен това не работеше, болеше ме още повече, но се надявах, че така тя ще ме забрави по-бързо. И все пак, не исках да ме забравя! Не спирах да си блъскам главата дали това е най-правилния начин, по който да постъпя, но не виждах нищо друго, освен болката. Не исках и Майли да я изпитва и се опитвах да вярвам, че ако съм далеч от нея, тя ще ме забрави. Най-вероятно и аз щях да я забравя…
     Беше изминал цял месец, откакто майка ми дойде в Чикаго да ме вземе. Ейми се разплака, докато ме изпращаше, а с брат си дори не можах да се сбогувам. Знаех, че той ще дойде при първа възможност. Проблемът беше, че вече не харесвах Ню Йорк; не харесвах майка ми; не харесвах съпруга ѝ; не харесвах и баща ми. А най-малко харесвах себе си, но това бях започнал да го правя още преди брат ми да ме отведе в Чикаго.

***

     - Моля те, говори с мен! - беше осем вечерта и майка ми отново се опитваше да привлече вниманието ми, докато минавах покрай нея, нарамил раницата си, пълна с бои и спрейове, готов да изляза. Слушалките, както обикновено, бяха в ушите ми, но тя нямаше как да знае, че я чувам, тъй като все още не бях пуснал музиката. Майка ми нямаше право да знае къде ходя и какво правя. - Лукас!
     Тя повиши тон, а аз ѝ се ухилих, но продължавах да отбягвам погледа ѝ и да не ѝ отговарям. Цяло лято не се беше сетила за мен, а сега изведнъж реши, че е дошъл моментът да се върне с гръм и трясък в живота ми и да го преобърне. Казах ѝ тихо и кратко:
     - Излизам. - не беше нужно да знае къде.
     - Кога ще се прибереш?
     Стига да откриех възможност, можеше и да не се върна в тази къща никога. Извадих слушалките от ушите си и те увиснаха около врата ми.
     - Не знам. - казах ѝ още по-спокойно и отново се усмихнах. Вдигнах поглед към лицето ѝ и видях как сълзите се стичат по бузите ѝ. - Какво ти пука?
     Можех да я прегърна и успокоя, но не исках. Тя не само ме отдели от Майли, тя ме унищожи. Тъкмо бях успял да се съвзема и да преживея заминаването ѝ, намерих си приятели, влюбих се в най-прекрасното момиче на света… и тогава тя отново се върна, за да провали всичко. Обърнах се и тръгнах към входната врата. Излязох и се запътих към мястото, където можех да рисувам на спокойствие… и колкото е възможно по-далеч от нея.