Черната роза. Изгубен в черното. + Новелата "Белязана с розата"

Единадесета глава 5/5

     # Майли

     На следващата сутрин Лукас не дойде на училище. Не ме чакаше пред шкафчето си, за да ме прегърне и целуне; нямаше го и в часовете. Нямаше го! Беше си отишъл!
     Трябваше да разбера какво се случва, затова, въпреки огромното ми нежелание, отидох да попитам Мериан Джобс дали знае къде е Лукас. За съжаление, тя също нямаше никаква информация къде е той. След като излязох от кабинета ѝ, отново му се обадих по телефона и отново не получих отговор от него. Можеше да се обадя на Ейми, но се притеснявах да не събудя бебето, така че единственото, което ми оставаше да направя, е да чакам.
     На обяд, докато седяхме с Британи в столовата, ровех в чинията си грахчетата и картофеното пюре. Машинално си играех с храната, като вземах грахче и го слагах върху пюрето.
     - Ще престанеш ли? - Бри хвана ръката ми, докато между палеца и показалеца си държах едно грахче, а аз я погледнах, готова да я убия. - Голяма работа като го няма. Поредният идиот!
     - Защо ли си мисля, че не говориш за Лукас? – сопнах ѝ се аз.
     - Хайде да излезем навън! И без това няма да ядем. Искам да ти разкажа за Джъстин.
     Хвана ме за ръката и ме повлече. Настанихме се под дървото на Лукас и Бри започна да говори.

***

     - Джъстин? – извиках невярващо.
     - Да, той, същият! – потвърди Бри тъжно.
     - Съжалявам, Бри! - бях готова да се разплача.
     - Извини ми се и ме помоли да му простя за грубите думи…, но, Майли, имам чувството, че дори ако ме беше ударил, нямаше да ме боли толкова. Не мисля, че мога да му простя…
     - Значи още си...?
     - Да, все още съм девствена. Там е проблемът - Джъстин не искаше повече да чака, а аз не бях готова да му се отдам.
     - Това е твой избор, Бри, и никой не бива да те кара насила. – опитах се да я успокоя аз.
     - Когато му отказах последния път, той каза, че ще си намери друга... Отново... Бил е с друга след като му отказах. При всеки мой отказ, той е ходил при друга... Ами ти? Направи го с Лукас, нали?
     - А той не ми вдига… - въздъхнах, преди да кажа това, което най-много ме измъчваше. - Страх ме е, че му се е случило нещо лошо.

***

     До края на учебния ден му звънях по време на всяко междучасие, но нямаше отговор. Не се появи, не ми се обади, просто беше изчезнал...
     Веднага след часовете се отправих към дома му. Мама пристигна петнадесет минути след мен.
     - Можехме да дойдем заедно! - каза ми тя, след като я посрещнах с бебето на ръце. Ейми продължаваше да плаче. - Какво се е случило?
     - Лукас си замина. - трябваше да съм силна и да не се разплача. Малката Лизи тъкмо се беше успокоила.
     - Къде? Затова ли днес го нямаше? – попита мама.
     - Майка му дошла и той тръгнал с нея... - Вече не можех да се сдържам. - Без да ми се обади…
     Ейми взе бебето от ръцете ми и го притисна към гърдите си, докато мама прегръщаше мен.
     - Хайде, миличка, да се прибираме. – каза ми тихо тя, сбогува се с Ейми и ме поведе към вратата.
     В колата, напът за вкъщи, плаках през цялото време. Когато се прибрахме, мама ми направи чай, който така и не докоснах. После ме сложи да си легна, както когато бях малко момиче, и ме прегръщаше нежно, докато аз не спирах да повтарям: „Защо не ми се обади!” – и плачех на рамото ѝ. Плаках, докато заспах, а мама през цялото време беше до мен.