Черната роза. Изгубен в черното. + Новелата "Белязана с розата"

#2.12

#Майли

С Рейвън бяхме много различни. Нямах представа какво крие, но не ми харесваше как отново се беше затворила в себе си след разговора за гаджетата, преди да заговоря за книги. Но и с тази тема приключихме прекалено бързо. Въпреки, че можех да говоря за книги непрестанно, с нея всеки разговор беше неловък. Стояхме на една маса в ресторанта за бързо хранене и държахме чашите си с кола и никоя от нас не каза нищо, докато сервитьорката не ни донесе храната.

-Колко време сте били заедно с Лукас? – въпросът й ме изненада и ме накара да се замисля.

-Всъщност малко. Около месец бяхме заедно. – не се бях замисляла колко малко време имахме с него. – Той нахлу в живота ми, разглоби го на парчета и пак го сглоби, а после разби сърцето ми.

-Като си е тръгнал…

-Като не ми вдигаше телефона! – взех един картоф и го лапнах. – Разбирах го, че трябва да замине с майка си, но не трябваше да ме игнорира. Дълго време се борих със самата себе си и успях да се оправям без него, докато той не се появи точно тук и не започна да ме преследва.

-Ти не искаш ли вече да си с него? – тя ме гледаше през очилата си с огромните си очи. – Тогава защо си спала с него? - тя беше умна. Твърде умна.

-Защото съм глупачка. И най-лошото е, че го искам и то много, но той ме нарани и това, че е дошъл да учи тук заради мен не означава, че ще му простя толкова лесно!

-Но все пак ще му простиш. – тя се усмихна.

-Ако издържи на мъченията, на които ще го подложа. – и аз се усмихнах. – А сега ти ще ми разкажеш ли, как успя да се опазиш от мъжете?

-Кой е казал, че съм се опазила? – тя стана отново сериозна и погледна към ръцете си. Не исках отново да се затваря. Изглежда ѝ харесваше да говорим за мен и Лукас, но исках да видя отвъд тази Рейвън, която виждах на повърхността.

-Извинявай! Просто, когато каза, че нямаш и не си имала гадже…

-Сега е мой ред да споделя, нали? Такива са правилата. – тя се усмихна тъжно и за миг си помислих,  че ще я отблъсна с настояването ми да говори за себе си. Но пък аз вече бях изляла сърцето си пред нея.

-Не е задължително, а и имаме цели четири години да се опознаваме. – усмихнах й се. Исках да я върна на земята.