infatuation; harry styles

Chapter 1|16: You can't

Рутината. Най-големият ми страх. Мразех усещането, че нещо започва да придобива еднакъв вид и всеки ден протича по идентичен начин с предния. И в този момент определено усещах, че животът ми се превръщаше в рутина. Отново се намирах в кабинета си, отново човърках скалпа си с върха на химикалката и се притеснявах, че рутината ме превземаше. Колелцата на подвижния ми кожен стол се завъртяха, а с тях ѝ аз. Погледнах пред голямото платно кристално стъкло и притаих дъх, вглеждайки се към все така мрачното небе. Мрачно, като настроението ми през изминалите два дни. Странно усещане се бе загнездило в гърдите ми и отказваше да напусне мястото си, ровичкайки ги и напомняйки ми да се чувствам виновна, натъжена. Мислех, че ще отмине след като научих, че мама беше добре, но то така и не го направи. Стоеше си там. Бях свършила с новия доклад още преди двадесет минути, от което бях доста изненадана и определено горда със себе си. Но сякаш не можех да изразя това задоволство с усмивка или жизнени действия. Сякаш окови бяха поставени на позитивните ми мисли и те така и не можеха да ме изпълнят. По дяволите, нямаше да се оставя на това отчаяние да погуби и най-ценната частица от същността ми. Нямаше да позволя да ми бъде отнета и последната усмивка дори да се налагаше да се боря със зъби и нокти срещу малкото нещо в дебрите на гърдите ми, което в момента се присмиваше на странните ми мисли, но не ме интересуваше! Просто не! Както не ме интересуваше, когато метнах връхната дреха на раменете си и излетях от задушливата атмосфера в кабинета. Прекосих етажа и реших да използвам стълбите вместо асансьора. Краката ми се движеха бързо надолу и въобще не давах пет пари, че си тръгвах посредата на работния ден. Ейвъри я нямаше на рецепцията и даже не се зачудих къде ли би могла да бъде. Просто изблъсках хладните врати и ледената струйка въздух ме зашлеви, разпращайки леко ощепване по бузите ми, карайки ги да се зачервят. Стомахът ми хлътна навътре, заради ниската температура, вероятно минусова и потърках ръце, духвайки от топлия си дъх в опит да ги стопля. Мисля, че усетих миглите ми, както и косъмчетата по веждите ми да се втърдяват, вледеняват, но миг по-късно не бях в особена кондиция да мисля за тях, защото погледа ми сканира неговия. Тъмнозелен и разпръскващ всичко останало, но не и радост, не и страст. Дългото му велурено сако бе обгърнало силното му тяло, захванато с две-три копчета на кръста и част от черния му пуловер се подаваше изпод яката. Челюстта му бе яко затегната и върха на носа му почервенял. Продължавах да стоя като глинена фигурка, готова да бъде поставена в пеща, докато големите му крачки все повече го довеждаха към мен. Гърлото ми се стегна, щом спря на прилично разстояние и премигна няколко пъти лежерно, след което раздели напуканите си устни.