infatuation; harry styles

Chapter 2|4: The wosrt delayed Christmas gifts

Мадисън:

Ушите ми бучаха. Усещах крайниците си толкова слаби, толкова безполезни. Дъха пареше в пресъхналото ми гърло, мъчейки се да напусне устата ми. Очните ми ябълки сякаш се свиваха, изгубили течностите си от проклетите сълзи, разсичащи болезнено кожата ми. Съзнанието ми бе замъглено от сивкавия пушек, в който се лутаха чувствата, мислите, дори самата аз. И беше мъчително. О, беше нетърпимо болезнено да опитвам да наредя частите от самата себе си, да спра рушенето си. И всичко това сега. Сега, когато можеше да бъде миналата година или тази преди нея. Но аз търпях, и търпях прекалено много, за да мога да спра изблика си на нараненост. И сякаш всеки миг щях да колабирам, ако ръцете ѝ не ме бяха хванали навреме и издърпали навътре. И когато тя ме обсипа с въпроси:

— Боже, Мадисън, как си? Не изглеждаш добре. Какво се случи? Господи! — опита да прибере разпиляната коса пред лицето ми, а гръдите ѝ се задвижиха по-забързано нагоре и долу.

И когато аз отвърнах машинално:

— Добре съм, Ким.

Но тя въздиша шумно, застана по-близо до мен, изцапала крайчетата на устните си с доматен сос от спагети, но дойде и положи ръка на рамото ми. И тогава обвивката ми се пропука. Онази, която беше останала, онази чието покритие бе не повече от половин милиметър и бе толкова прозрачна, че изглежда нямаше нужда от нея. Сякаш Ким я смъкна. Чувствата я смъкнаха.

— Не — разтърсих глава. — Не, не съм добре, Кимбърли — и уморените ми от сълзи очи отново се сблъскаха с такива.

~няколко дни по-късно~

Четири дни. Оставаха четири дни до приключването на отпуска ми и с всеки следващ ден сякаш все повече се напрягах и подтисках. Ето защо, когато Кимбърли забеляза безжизненото ми състояние ме изпъди навън, блъскайки гърба ми. Съквартирантката ми заключи външната врата на апартамента, като каза, че щяла да ме пусне да вляза едва щом се поразходя поне за час, за да проветря съзнанието си. И така, малко измръзнала и с обилно зачервени бузи, се озовах в приятното кафене на главната библиотека в града. Не спирах да се оглеждам наоколо, но където и да спрех погледа си, той винаги улавяше едно и също: усмихнати двойки, говорещи с най-нежния език помежду си или пък стари приятели, събрали се на по чай, който безмилостно изтиваше, забравен, заради разгорещените разговори.