infatuation; harry styles

Chapter 2|13: So close but so far| FINALE

Хари:

Събуждам се, изхвърлен на брега, свит на кълбо и бълнуващ. Пясъкът е полепнал навсякъде по мен, но не обръщам внимание. Вместо това се ядосвам. Гневя се на ината, гневя се на самотата. Спомням си нощта, прекарана във водите на океана и стомахът ми се свива. Обличам дрехите си, сбогувам се с плажа и решено тръгвам към вкъщи. Идеята да я докосна, да я притисна към себе си в топла прегръдка ме заслепява.

Рано е. Хиляди хора ми хвърлях странни погледи, но ги игнорирам. Вървя, втренчен в голите си крака и мислещ си за това, което съм на път на извърша. Не след дълго се прибирам. Влизам в банята и измивам солената вода и пясъка от тялото си. Подсушавам косата си и обличам чисти дрехи. Проверявам мобилния си за съобщения или обаждания, но такива присъстват единствено от майка ми. Обаждам се.

— Хари, добре ли си? Снощи звънях, къде си бил? — гласът ѝ е тънък. Ужасно разтревожена е.

— Всичко е наред, ще се обадя довечера — лъжа най-безцеремонно и приключвам разговора без да дочакам отговор.

Вземам необходимите документи и пари и излизам от къщата. Вадя джипа от гаража и го подкарвам по улицата. Не докосвам радиото, не мога да слушам музика през последните няколко седмици. Не се съобразявам с нито един светофар по пътя и не обръщам внимание на разгневените шофьори около себе си. Минава половин час и стигам летището. Нямам резервиран билет, не знам кога е първия полет за Аржентина, не знам и колко ще ми струва, но се редя на опашката и чакам нетърпеливо. Обмислям реакцията ѝ, когато ме вижда. По дяволите, аз дори не знам къде да я открия.

Моят ред идва. Разговарям с дамата, която едва ли не ме хока, че съм се решил да пътувам в последния момент. Казва, че било невъзможно, че няма как да отлетя за Аржентина сега, трийсет минути преди отдавна обявения полет. Изслушвам я с притворени очи, после отварям уста. Обяснявам ѝ ядно как ще се кача на този самолет и ако се наложи дори ще го пилотирам. Тя ме гледа предизвикателно. Подавам повече от необходимата сума и всички документи. Усмихва се с досада и решава да направи изключение, като дори ми връща ненужните пари. Питам я за името ѝ. Розмари. Благодаря ѝ и се насочвам към съответния изход. Нямам багаж, нямам идея какво ще се случи, но съм развълнуван да разбера.

Мадисън:

Будна съм от три часа, но продължавам да топля матрака на леглото си. По едно време чувам мама да ме вика от кухнята. Слизам полуоблечена и сядам на стола срещу нейния. Разпитва ме за снощи. Чула ме е когато съм се прибрала в ранните часове. Иска да знае къде съм била. И аз ѝ казвам. Обяснявам ѝ за плажа, обяснявам ѝ как съм плувала гола в океана през нощта и тя ме гледа с широко отворена уста. Очите ѝ се пълнят и ме придърпва към себе си. Ридае звучно, а аз не. Сякаш съм загубила тази си способност.

— Ти принадлежиш при него — изговаря едва доловимо и това преобръща всичко.

Внизапно в съзнанието ми за завърта странна мисъл. Мисъл за него и топлите му обятия. Мисъл колко жадувам да усетя тялото му срещу моето. Целувам майка си по двете бузи, милвам рамото ѝ и ѝ благодаря. Изкачвам стъпалата до стаята си, като прескачам по едно и се шмугвам в банята. Горещата вода ме попарва, но не се отдръпвам. Отмивам болката и сълзите със сапун и плакна лице в шепите си. Чувствам се жива, обличайки нови дрехи и бързам да изляза от стаята. Майка ми е излязла. Вероятно на пазар. Оставям ѝ бележка.

За Лилиъм Евънс

Обичам те! Толкова много те обичам и искам да остана при теб, но любовта, любовта ме зове, мамо, и аз не бих си простила ако сега я оставя да си върви.

От Мадисън, твоя и завинаги твоя Мадисън

Закачал листа хартия на хладилника със стар магнит и като попарена, преливаща от очаквания изтичвам вън от дома. И продължавам да тичам до летището, което за мое щастие е наблизо. Делничен ден е, но няма прекалено хора и бързо се нареждам на гишето. Бивам посрещната от изключително усмихната жена в ранните тридесет предполагам, която, след като ѝ съобщавам, че се налага да пътувам спешно до Сиътъл, се залавя да ми издирва билет за най-ранния полет.

— Готово! — подава ми билета. — Надявам се всичко да е наред! — кимва.

— Благодаря! — въздишам ентусиазирано и се запрепъвам към изхода.

Хари:

Мамка му, остават двадесет минути до кацането. През мен преминават толкова емоции, че не мога да ги опиша дори сам на себе си. Усещам крайниците си изтинали и трептящи от вълнение. Съвсем скоро ще я държа в ръцете си.

Мадисън:

Това е. Правя го. Нося се в небето право към него и не мога да си представя какво би се случило, когато го срещна. Дали би ме прегърнал или просто подминал? Или пък би ме целунал така както ми се желае? Не знам. Но много скоро ще разбера.

***

~ И те бяха толкова близо, но и толкова далеч.

A/N: Скъпи мои, дойде ред и на последната глава. Не знам колко от вас останаха с опровергани очаквания, но реших да напиша края такъв, какъвто го чувствам. Епилог ще има!