ᴛʜᴇ ʟᴇᴛᴛᴇʀ ɪs ᴍʏ ᴠᴏɪᴄᴇ / ʏᴏᴏɴᴍɪɴ /

ᴄʜᴀᴘᴛᴇʀ ᴛᴡᴇɴᴛʏ ғᴏᴜʀ

Дъждът плющеше жестоко по прозореца на колата сякаш искаше да го разбие и да нарани пасажерите.

Джимин се бе свил на задната седалка и бе облегнал глава върху стъклото. Гледаше навън и следеше катранените сенки на дърветата, които прелитаха.

Тревожеше се за Юнги. В това нестабилно състояние можеше да направи всичко.

-... И натрапникът ме изрита в гърдите! Можеш ли да повярваш! Само да го намеря, ще му отпоря ушите!! - Заканваше се Аря яростно. След това се замисли. - Посягаше към джоба си сякаш щеше да остави нещо, отколкото да вземе.

Ми На стисна леко волана.

- Кой знае какъв перверзник се е промъкнал в къщата ви. - Въздъхна. - Проверихте ли за камери?

- Луда ли си? Кой ще си дава парите за камери? - Изпръхтя Мин.

- Някой достатъчно луд, за да влезе в къщата ти, момиче! - Отвърна Ми На.

Атмосферата отново замря. Всички имаха един и същ тревожен поглед върху лицата си.

- Той е добре. - Каза тихо Джимин. - Ще се върне.

- Знам. Просто е огромен тъпак, който е способен на всичко, когато е разстроен. - Отвърна Аря. Синята ѝ коса бе паднала върху очите ѝ. - Знаеш какво стана след случилото се. Говори само с книгите. Подчертава. Пише. Допълва. Никога не мога да разбера какво е допълнил. Дано поне ти можеш.

Чим се сви.

- Опитвам се.

- Помогни му. Ти си единственият, когото слуша малко.

- Стига говорихте так сякаш е на смъртно легло! - Избухна Ми На. - Ще ви сритам задниците!

Разговорите замлъкнаха. Аря и Чим заспаха. Призори вилата изникна пред погледите им.

Постройката беше малка и остаряла. Мазилката се лющеше. Дървото гниеше. Жалка картинка. Спомен от далечна уютна красота.

Сега беше само развалина на брега на езерото.

Нямаше превозно средство. Изглежда нямаше никого.

Тримата слязоха от колата и се насочиха към семейната вила на семейство Мин.

Аря отключи и пристъпи вътре. Всички се стъписъха. Не очакваха тази гледка.