ᴛʜᴇ ʟᴇᴛᴛᴇʀ ɪs ᴍʏ ᴠᴏɪᴄᴇ / ʏᴏᴏɴᴍɪɴ /

ᴄʜᴀᴘᴛᴇʀ ɴɪɴᴇᴛᴇᴇɴ

Юнги не можеше да спи. Обикновено в такива ситуации сънят му бе като експресен, закъсняващ влак. Идваше точно веднъж, най-много два пъти на нощ, ако имаше късмет. Мин трябваше да тича с всичка сила, за да не го изпусне за пореден път.

Това разстройваше капризният му часовник, който се побъркваше. Често заради това Юнги страдаше от инсомния с месеци. В гимназията този негов проблем се бе задълбочил рязко.

Дори да не го признаваше, социалната изолация му се отразяваше ужасно зле.

Напоследък се наспиваше, за да може да стане навреме и да прочете писмото от Lund, което знаеше, че ще го чака на сутринта.

Но думите на майка му го държаха буден.

Мили мой Августин...

Всичко е свършено.

Какво точно означаваше това? Развод? Щеше ли майка им да си тръгне? И защо го засягаше така? Чувстваше, че нещо го яде отвътре.

━━━━━━━ ● ━━━━━━━

До Lund.

Никога не съм смятал, че положението вкъщи може да ме афектира така.

От случката с майката на Джимин, майка ми охладня. Сякаш се отдръпна от мен. Мразех я за това. След това ми беше безразлично. Предполагам ме изтощаваше да я мразя за това, че не ме защити, когато се нуждаех от нея.

Спрях да слушам песните, с които нашите се караха. Може би, защото постоянно съм със слушалки, за да изолирам шума от останалите.

Този следобед се заслушах. Беше зле. Много зле.

"Мили мой, Августин...

Всичко е свършено..."

Тези думи не ми дават мира. Не мога да спра да мисля за това. По-лошото е, че не мога да разбера защо.

Иска ми се да скъсам този лист. Чувствам се толкова раздразнен от факта, че не мога да сдържа това в себе си...

Дори не разбирам как се чувствам реално... Защо ме засяга изобщо? Имам работа, банда и спестявания... Мога да изчезна по всяко време... Но това продължава да ме гложди.

Какви глупости ти пиша... Няма смисъл да четеш това. Едва ли ще достигне до теб. Вероятно пак ще сложа цензура и ще замълча. Навик ми е.