𝐅𝐢𝐫𝐬𝐭 𝐬𝐢𝐧

Глава 5

- Хирурзите не се нуждаят от медицинска сестра. Техните кабинети са самостоятелни. - започвам да упорствам.

Стискам кракът на масата, докато пръстите ми не посинеят и студената стомана не се загрее под тях. Толкова бързо замени Натан. Толкова бързо взе такова важно решение. Но нали все пак това е нейна работа и ако искам да запазя своята, трябва да слушам.

Но аз не искам да слушам.

Въздишам и отпускам ръка. За секунда засичам кафявите очи на Адам да проследяват действието и се чувствам гола.   Уязвима. Той вече знае, че имам проблем с нервите. Чудесно. Нека разбере, че няма да му е лесно.

- Това е решение, което взе целия екип. Обсъждахме го дълго и искам да знаеш, че това е най-добре за теб. Доктор Шоу е много добър в работата си и напусна много висок пост, за да е при нас. Ще поеме дори част от пациентите на доктор Хейсли.

Да си беше стоял там, мисля си. Избутвам един кичур от лицето си, все така в мрачно мълчание. Доктор Шоу се извърта и ми подава ръка. Толкова съм стресната от това, че се движи, че подскачам в стола си. Това е първото му движение откакто сме седнали. Той не ми се присмива, не прави дори най-малък намек да е видял изненадата ми. Въпреки, че я видя ясно. Всички я видяха.

Присвивам очи срещу него. Не помръдвам. Уолтс ме побутва веднъж. Два пъти. Пуфтейки поемам ръката му. Тя е топла, голяма и се увива като ръкавица около моята. Чувството е като да докосваш лицето на любовник повреме на оргазъм и това така ме хваща неподготвена, че се изправям и избутвам стола си рязко назад.

- Ще отида да се преоблека и да си взема кафе.

Директор Филипс не разбира какво се случва, но пази професионална дистанция. Тя е нясно, че аз се нуждая от време. Знае, че няма да заменя Натан. Но въпреки това знае, че ако не свикна с никой друг лекар, ще трябва да ме изгони и именно затова не ми помага в неловката ситуация.

- Аз също ще тръгвам. Имам пациенти, а закъснявам.

Филипс прави жест на Уолтс да седне обратно на стола и казва на Адам, че е свободен. Той благодари и взима якето си, после вдига тежката си раница и се изправя. Висок е колко стълба, но това може и да е защото аз съм ниска. Изчаквам го да се изравним. Вървя бавно, но уверено. Не се чувствам уверена. Чувствам се сякаш всички ме гледат, очакват да кажа някоя шега и да флиртувам, както обикновенно правя, но истината е, че не мога да флиртувам с този мъж. След Натан не съм спала с никого от противоположния пол и след случката едва ли ще погледна на мъж по същият начин. Не обичах Натан, ни най-малко. Дори не бях влюбена в него. Но да позволя на мъж да води парада и да ме види уязвима, а после да не претендира за връзка, беше мил жест. Той ме разбираше и не ме притискаше, позволи на приятелството между нас да разцъфне. А сега него го няма.