Победител в състезанието на @TheGlassAcademy, Избор на читателите в класацията "Добиващи популярност" на @BookAwards2018.
"Грехът си има цена и всеки плаща според тежестта му."
Чудили ли сте се какво означава да обърнеш целият си свят, за да преоткр...
Пристъпвам между пейките от лакирано дърво, вдишвайки мириса на тамян и восък. Под краката ми има стари килими, изтъркани от многото години употреба. Сядам срещу голяма икона с огромен свещник и няколко догарящи свещи в нея, наклонени като молещи се монаси. Безшумен като видение, възрастен мъж с расо се появява, за да ме пипита дали искам нещо. Дълбоки бръчки обръмчават устата и очите му, пресичат челото му и го карат да изглежда като онези мили старчета, които винаги носят бонбонки в джоба, за да дадат на малките деца, минали покрай тях.
- Опрощение, отче. - отвръщам уклончиво.
- Греховете се опрощават когато сме готови да се поучим от тях.
- Ще ми донесете ли клонка от дървото на двора отче?
Мъжът леко се немръщва при странната ми молба, но отговаря положително и се изгубва от погледа ми напускайки параклиса, като преди това се прекръства и ми се усмихва едва доловимо в отговор.
Само ако знаеше, че му спасявам живота.
Протягам ръка и събарям свещника върху килима, заплавайки нишките с пламъка на догарящите свещи.
Адам сяда до мен. Ръката му до моята е топла и аз притварям очи, загледана в иконостаса. Дева Мария ме гледа със съжаление, а малкото пеленаче в ръцете й плаче.
Глупостта ми ни е довела дотук. Това, че сме хора и грешим ни е довело дотук. Докато дишаме ще правим грешки и грешките ни ще се отразяват на живота който живеем. Това което събираме в шепи мигове преди да видим Краят е равносметката от изживяното и аз виждам каква огромна глупост съм допуснала, и колко странно щастлива се чувствам. За първи път в живота си виждам себе си като човек, който взима решенията и сам ръководи парада. Аз съм Негов образ, но съм дишащо и мислещо създание. Аз съм Микеланджело, Пикасо, Караваджо, Моцарт и въздухът който трепти в тази стая, а същевременно съм просто Ева.
Огънят се разраства и поглъща пердето със стара драперия, то пламва и започва да пръщи сред огнените езици. Вдишвам и усещам как въздухът се сгъстява с дим. Плахо се обръщам към Адам. Кафявите му очи са бистри и спокойни, той е толкова щастлив, така освободен и нереално земен, че прихвам. Смея се докато сълзи капят по роклята ми и не се разтуптява до болка клетото ми сърце. А то пърха, пърха в ритъма на свободата и плаче заедно с мен. Ние летим - двамата прогонени от Рая да скитат вечно по земята, но никога да не бъдат заедно.
Но, мисля си в този миг, какво значение има дали имаме ден или час, след като в друг живот ще имаме още и това никога няма да свърши? Усмихвам се и хващам ръката му, стискам я и го дърпам към себе си в целувка, която сменя вековете около нас. Не спирам да го целувам дори когато кожата ми пламва от истинки огън, поглъща ме заедно с параклиса и завесите.
Срещу нас иконостаса прогаря лицето на Дева Мария и тя изчезва в пламъците заедно с нас. Различните епохи се сменят все по-плавно и накрая спират в ,,сега", оставяйки ни да се превърнем в едничък спомен в съзнанието на няколко души.
Ако бях феникс, който се прераждаше от пепелта на греха, то сега бях птица, която умираше под напора на опрощението.
И нищо повече, И нищо по-малко.
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
