𝐅𝐢𝐫𝐬𝐭 𝐬𝐢𝐧

Глава 13

- Ева.

Някой ме разтърсва и аз изкачам от спокойствието на съня, за да стъжня живота на клетника.

- Да? - сопвам се ядно. - Не виждаш ли, че съм заета?

Мъжки смях изпълва стаята. Сепнато се завъртам в стола. Адам Шоу седи на бюрото и ме гледа с усмивка. Престилката му е омачкана, но чиста.

Такава е, напомня си, защото досега е бил с дрехи за провеждане на операция и не я е носил изобщо, освен малката част от деня, в която беше с мен. Спомените за случилото се ме сграбчват наведнъж и стон на негодуване се откъва от устните ми.

- Извинявай, сутрин съм много раздразнителна. - казвам малко по-мило.

Той повдига едната си вежда, сетне поглежда часовника си. Пръста му почуква по стъклото и той клати глава.

- Не, сигурен съм, че е почти шест часът.

- Какво? - невярващо поглеждам собствения си часовник.

Сверявам го с този на стената и наистина, часът е шест без десет.

- Как мина операцията?  Искаш ли да седнеш?- питам. - Всъщност, какви ги говоря, голямото бюро е твое.

Понечвам да се изправя, но той ме спира.

- Операцията мина успешно. Пациентката определено ще се радва да използва китката си още дълги години.

- Страхотно.

Наистина се радвам за нея, но спомена за младата майка често изниква в съзнанието ми и този разговор го извиква обратно. Още виждам кичурите коса, оцапани с кръв, стелещи се на вятъра между бетонните плочи. Прокарвам грубо ръце през лицето си за да отпъдя неканеният спомен от онази вечер. Адам сякаш прочита мислите ми, защото опитва да ме успокои:

- Ева, съжалявам за случилото се.  Мога да си представя как си се чувствала в онзи момент.

Кимам без да отговоря. Нямам отговор и едва ли някога ще и имам.

- Мисля, че е най-добре да се прибереш и да поспиш пак.

Събирам косата си на кок, после я пускам да се разпилее на всички страни. Черните кичури са се заплели, но сега не му е времето. Чувствам се ужасно и това не се дължи само на външния ми вид. Сякаш изобщо не съм спала само преди секунди.

- Добре. - съгласявам се.

След малко и двамата сме готови да си тръгнем. Адам ме изчаква, без да го карам. Не, че бих го накарала. По някаква причина се радвам, че той не си тръгва без мен, както правеше Натан. Дори ми помага да си облека палтото, когато вижда, че се затруднявам. Благодаря му.