𝐅𝐢𝐫𝐬𝐭 𝐬𝐢𝐧

Глава 20

Някой хвърля сянка върху масата и двете се обръщаме да видим кой е притежателят й. С ужас научавам, че това е Дарън.

Как ни е открил и защо?

Ева не го познава, а той не вижда лицето ми под шала и разбира се, веднага я взима за мен, макар че трябва да е забелязал разликата в облеклото.

- Мадам, не мисля, че се запознахме подобаващо. - казва русият, усмихвайки се мило.

- Моля? - учтиво пита другото ми аз.

- Нека ви се представя: Дарън Макартни, син на Филип Макартни. Живея в имението Брукс.

- Ева Винсънт, господине. С какво мога да ви помогна?

Дарън Макартни започва глупав ежедневен разговор. Поглеждам към кафето си в чашата. Виждам отражението на аристократа в нея, следящо внимателно другото ми Аз и си мисля, че трябва да е замислил нещо, иначе не би дошъл тук. Стискам зъби. Не искам да създам проблеми на предишното си аз, но точно това правя. Сигърна съм, че в този век тези двамата се срещат, но едва ли е в подобни обстоятелства.

Дарън издърпва стол от другата маса и сяда при нас. Двамата с другата Ева обсъждат времето и той скоро подкача темата за запознаството между нея и Адам от този век. Слушам внимателно, но не мога да се включа, без Дарън да чуе гласа ми.

Скоро виждам в отражението как Ева ме поглежда, сигурно усетила, че разполагам с ограничено време. Тя обявява на Дарън, че трябва да тръгваме. Благодаря й мислено, но тогава той я улавя за ръката и с пресилена усмивка й казва да изчака. Виждам как свива пръсти за да повика кочияша. Каретата му се приближава и спира пред кафенето.

- Сега ще се качиш с мен за малка разходка - заявява сурово на другото ми Аз, преди да се обърне към мен. - Ти можеш да си вървиш.

Груба грешка от негова страна.
Побягвам, като се опитвам да изглеждам подплашена. Това не е изцяло лъжа, защото се притеснявам за другата Ева. Честно казано тя ще умре не след дълго и без намесата на Дарън, но не искам другото ми аз да страда, особено ако мога да го предотвратя.

Мислите ми се насочват към Адам и стискам палци още да е там, където го оставих. Връщам се по същият път обратно при църквата. Леко си отдръхвам, когато го виждам да стои до малкия каменен пилигрим.

- Имам нужда от помоща ти! - изричам задъхано.

Надявам се каретата да се е забавила, защото иначе ще ги загубим преди още да сме ги открили. Адам се напряга от чутото и моментално застава до мен като мой защитник.

- Някой направи ли ти нещо? - ядосано се оглежда за някого, който може да ме е наранил.

Поставям ръка на бузата му за да ме погледне. Шалът покрива по-голямата част от главата ми, но от този ъгъл той вижда очите ми.

- Не аз, другата Ева. Дарън се появи и й я накара да се качи в каретата му.

Сама усещам колко небивало звуча и че при други обстоятелства би било нелепо изобщо да кажа подобно нещо.

- Видя ли къде отиват?

- Да, но ако се забавим още, няма да успеем да ги открием.

Обяснявям му набързо накъде видях да се отправя каретата, пред да хукна да го търся. Адам прокарва грубо ръце през косата си. Ясно личи, че е разколебан, но от какво?

- Ти оставаш тук. Съжалявам, че трябва да го кажа, но ще ме забавиш, а не искам да изпитваш повече болка.

Отпускам ръце до тялото си.

- Тогава побързай и я върни на Адам.

Той ме гледа тъжно, иска да каже нещо, но се затичва и ме оставя да се чудя какво е било то. Сядам на малката каменна пейка до пилигрима и се надявам да успее навреме, преди времето ни да ни върне обратно.