𝐅𝐢𝐫𝐬𝐭 𝐬𝐢𝐧

Глава 17

Сълзите ми не спират дълго време. Усещам времето да минава като минути, но всъщност е почти цял час. Адам не помръдва през всичките ми хълцания и подмсърчания, макар да съм сигурна, че коленете вече го болят. Благодарение на топлата му ръка, която гали гърба ми, накрая започвам да се увладявам. Не съм си давала сметка колко силно го притискам към себе си, докато бавно не го пускам.

- Ах...тениската ти е мокра. - усещам очите си подути и размера на локвата върху рамото му го опровергава.

Той накланя глава настрани и изобщо не се интересува от това, че сивата му тениска е наполовина мокра. Престилката му също е леко намокрена, омачкана в единия ъгъл от стискането на юмрука ми.

- Добре. - усмихва се леко. - Искам да си добре. Една тениска не значи нищо.

Изчервявам се. Отделям няколко секунди да премина с пръсти по лицето си и да наместя косата си в поне малко по-нормален вид.

- Красива си всякак, не се тревожи. - казва и понечва да ме улави за киткити.

- О, сигурна съм! - саркастично отвръщам и се отърсвам от докосването, преди да се е състояло. - Няма ли да се върнем назад във времето, ако ме докоснеш?

Той поглежда големите си длани и ги свива в скута си. Изправя се и коленето му наистина изпукват от дългото стоене клекнал. Той намества часовника си и бърка в джобовете на черните си дънки.

- Съвсем вероятно е. Докосването през дрехи е едно, но така продължително, безпрепятствено докосване, сигурно ще ни запрати в минал живот.

Улавям се за бюрото, за да се изправя в цял ръст. Усещам се схваната. Нямам представа как се чувства Адам, след като аз усещам тялото си толкова обездвижено, а седях в стола му.

- Сигурно ще ти прозвуча като глупачка, но аз искам да се върнем в предишен живот. Още сега, дори.

Адам премигва. Втренчил се е в мен. Дългите му, извити мигли, обръмчават кафявите му очи като крака на паячета. Почти е невъзможно да го гледаш, толкова красив ми се струва в този миг.

- Защо? - пита.

Разбирам любопиството му. Едва до вчера аз бях тази, която го смяташе за луд, казваше му да стои далеч от мен и го гледаше с насмешка, а сега искам доброволно да се върнем назад във времето.