𝐅𝐢𝐫𝐬𝐭 𝐬𝐢𝐧

Глава 14

Сутрешната ми аларма разваля и това утро. Сутринта се оказва изключително тежка за изтерзаното ми тяло. Нямам представа как успявам да взема душ и да си сложа някакви дрехи, но и с всичките усилия отнема цяла вечност. Едва се добирам до таксито, когато спира пред апартамента ми. Преглътнах целия си срам и приех на шофьора да ми помогне да се настаня на задната седалка.

Тялото ми не ме слуша. Трети ден усещам бучене в ушите си, следствие от спирачките заради инцидента с таксито и сблъсъкът с леда. Раната на тила ми вече зараства, но тази на крака е още прясна и с всяко движение напомня за съществуването си.

От ставането до качването ми в таксито съм изпила толкова обезболяващи, че не знам как още не съм мъртва. Проблемът не е само в крака и бученето в главата ми. Не мога да спя и това ме подлудява.

Винаги съм имала същият проблем, но сега е толкова зле, че последните няколко часа преди позвъняването на алармата стоях върху ръба на леглото, опряла гръб на таблата с притиснати пръсти в челото. Смених десетки пози, но не успях да постигна повече от това да лежа с притворени очи, надявайки се съня да ме споходи.

Въпросите не ми даваха мира. Караха ме да ставам от леглото и да обикалям в кръг, опитвайки се да си спомня нещо за тези предишни животи, които очевидно съм имала и на един от които станах свидетел. Нищо. Превъртаха се единствено ясните спомени от началото на живота ми досега. Не можех да си спомня дори каква съм била в онзи живот, в който попаднахме вчера.

Накрая се отказах, но мислите ми не спираха да течат. Дори в момента, слушайки музика на слушалките си и седейки на задната седалка в таксито, въпросите не ми дават мира.

Защо умирам във всеки живот? Каква е причината и може ли да се избегне?

Това е само началото на дългият ми списък. Господ ми е свидетел, че искам да се хвърля в движение, докато минаваме по магистралата. Искам това да свърши, а едва е започнало. Във всеки живот ли преживявам същото? Адам ме намира и ми припомня коя съм? Пази ме през цялото време, за да не ме изгуби? Това ли е, което ме очаква?

Стискам върха на носа си и си налагам да спра. Шофьорът паркира пред входа на болницата. Студена пот избива по дланите ми. Страхувам се от нещо, но не знам какво. Дали е за собственият ми живот? Дали ако сляза от таксито ще умра? Някоя друга кола ще ме помете с бясна скорост, защото спирачките са отказали? Тръсвам глава за да прогоня глупавите си представи.