Събудих се със слънчевите лъчи. Когато отворих очи се намерих да лежа на едно голямо и меко легло с балдахин. Отначалото се бях омаяла от стаята, но после си бях спомнила какво се беше случило.
*Къде ли съм?*- се питах.
Станах. Отидох до прозореца. Гледката бе много хубава...Имаше градина, на която човек можеше да й се наслаждава. Но в следващия момент паднах на пода. Всичко ме болеше...
- Борбена си и си упорита, но трябва да почиваш!- иззад мен се обади някакъв мъж.
Обърнах се стресната. Това бе мъжът...от вчера. Днес той бе облечен в костюм, подчертаващи мускулите му. Както предполагах, беше и много красив, обаче усмивката му бе повече от зашеметяваща...
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
- Ъмм...къде съм?- попитах притеснена.
Той се усмихна, пристъпи по-близо до мен и каза:
- В моята къща си! И спокойно...в безопасност си!
Гледах го втренчена, докато не се оказах в неговите ръце в стил булка. Заведе ме обратно в леглото. Отправи ми още една усмивка и си тръгна.
Гледна точка на Jimin:
Много е сладка! Когато видях, че брат ми бе на път да я убие, просто не се сдържах да я гледам цялата в кръв. Затова убих всички, които я биеха. В онзи момент само как се беше вгледала в очите ми?! Можех буквално да й разчета обърканите й емоции и мисли. Тя беше много тежко ранена, поради тази причина не беше издържала много и бе изгубила съзнание.
Доктора я беше прегледал и беше казал, че за малко е щяла да иде на другия свят, но е била доста силна. Успяхме да й извадим малките куршуми и да й прочистим раните. Щяла скоро да се оправи.
А днес сутринта като я видях...голяма красавица е била! Влюбих се, сякаш от пръв поглед! Кожата й бе бяла като сняг, косата й бе много дълга, като цвета й отиваше малко на русо, ала очите й... блещукащи в синьо- зелено...
Но тя не бива да разбере, че аз съм брат на Стивън!
Твоя гледна точка
Усмивката му беше зашеметяваща! Но...той защо е така добър с мен? В онази нощ той имаше перфектната възможност да ме убие или да ме остави да умра! Ала вместо това...защо ли ме спаси и ми излекува раните?! Странно!
Беше ми все тая! Знаех, че ще ме използва и след това щеше да ме прати в прегръдките на смъртта!
Въздишах и се загледах дълго време през прозореца, докато не се отвори пак вратата. Отново беше той. Седна на крайчеца на леглото ми. След това прислужниците му дадоха поднос с храна и се оттеглиха от стаята.
- Сигурно си гладна...Трябва да ядеш!- наруши неловката гробна тишина между нас и ми подаваше да ям.
- Защо?- промърморих, изгледайки го безизразно.- Защо си толкоз добър към мен?
Не последва отговор...
- Кога мислиш да ме убиеш?- зададох директно въпроса си.
Пак не ми отговори. Взираше се в очите ми и погали бузата ми.
- На колко си?- ме попита. Ха, странно!
- Защо?- вдигнах едната си вежда съмнително.
- Така! На колко си?- попита ме настоятелно
- На 21.- отвърнах.
- Красиво и младо момиче, което изглежда чисто и свястно, а да се занимава с убийства и посред нощ да е обляна в кръв! Жалко!- измърмори той.
Настъпи гробна тишина. Малко ме беше забляло от неговите думи. Кънтяха ми все още в ушите. Обаче не знаеше нищо!
Стана и се отправи към вратата. Тъкмо преди да излезе, го попитах: - Как се казваш?
Той се обърна и с половинчата усмивка ми каза: - Джимин.
