Спомени ( Imagine with Park Jimin)

15.

    Неутрална гледна точка:

  Един от хората на Стивън бе ги открил.Имаше за задача да убие Александра. Въобще не знаеше за уговорката между шефа и този, който му нареждаше.

  Приближаваше се, подготвил се да застреля иззад гърба на Александра. Джимин го бе видял в последния момент. За късмет, той винаги носеше в себе си пистолет, нали все пак бе сина на най-големия мафиот.😂😅 Това, че бе милостив и снизходителен, не означаваше, че като не бе обучаван и трениран. Та, преди онзи човек да е направил каквото и да е, без застрелян от Джимин, ала Александра се бе изплашила от неочакваната случка и стоеше като препарирана с отворена уста. 😂😂

- Алекс бъди нащрек!- нареди заповеднически, както бе свикнал от малък, докато тя се оглеждаше. 

   Той отиде при убития и му взе оръжията. Позна го. Изпсува. 

- По дяволите!- каза по-силно, пръстите му, преминавайки през косата.

- Какво се е случило?- бе разтревожена тя.

- Следят ни....- отговори той.- Стивън ни следи.

  Александра като чу това име настръхна, но запази самообладание. Събраха си нещата и поеха много бързо по пътя през гората, бягайки, защото усетиха, че другите хора бяха също по петите им. 

 Бягаха колкото се може по-бързо. Естествено, оглеждаха се и внимаваха да прикрият някак си следите...

Твоята гледна точка:

   Край! Свършено е с нас! 

  Когато чух името Стивън, за първи път се бях изплашила много. Този плах бе различен. Не бе за мен, защото аз по принцип не съм страхливка, а и не ми пукаше дали ще съм жива или мъртва. Този път аз се изплаших заради живота на друг човек. Изплаших се от това да не изгубя още нещо...и това бе живота на Джимин!

  Бягахме. Отначало можех с цяла сила и енергия да тичам редом с Джимин. Не знам къде стигнахме, може би далеч, но вече усещах, че въздуха ми свършваше. Краката вече отказваха да се движат с енергия, изоставах от Джимин. Раните започнаха да ме болят, както и още незаздравялото ми тяло. Докато по едно време...спънах се и паднах с гръм и трясък на земята. 

- АЙШ!- извиках в яростта си към мен.

 Джимин моментално се обърна и целия пребледня. Дойде до мен.

- Хей, добре ли си? Нали не се нарани?- разтревожени ме гледаше и се оглеждаше за сериозни рани.- Охх, колко съм глупав, та ти си за почивка. Не можеш повече!- плесна се за челото.

- Не, спокойно! Добре съм!- опитвах се да го уверя.

- Къде си добре? Виж се само, толкова засъхнали рани, че и тялото ти не е в добро състояние, а все още не ми е ясно как издържаш и казваш, че си добре?!- възкликна и ме вдигна на ръце, поемайки и моя багаж.

- Джимин какво правиш?- бях шокирана и  разтревожена за него едновременно, както и засрамена.- Пусни ме.

- Ще си в моите ръце, докато не намеря подходящо място, където да си почиваш! Без протести! Не приемам откази!- твърдо отсече, така че нямаше как да протестирам въобще.

- Ами няма ли да съм ти тежка с товара?- попитах

- Ти ли?- засмя се той.- Та ти си толкова лека, че бих могъл да те използвам и за възглавница!- и двамата се засмяхме.

 Така вървяхме, докато не заваля...

Съжалявам, че тази глава бе като безинтересна! Днес имах доста натоварен ден и се надявам да ви е харесало! Както винаги, вашите мнения са винаги добре дошли! Следващата глава ще я направя доста по-интересна, че така или иначе интересната част тепърва предстои. Обичам ви!❤❤❤❤💜💜💜