Трябваше някак си да спася хората тук. Не можех да допусна същата грешка. Изгубих мама, но сега, тук, нямаше да бъда безучастна.
- Хахаха, какво стана Александра, езика ли си глътна?- чух отвратителния подигравателен глас на Стивън.- Казах ти, няма да можеш да избягаш. Достатъчно пред всички се направи на герой!
Обърнах се. Погледнах Миранда, която седеше долу с вързани ръце и крака, която заради мен бе на една крачка от смъртта. Взирахме се известно време. Тя ме гледаше с почервенели от плач очи. Можех да усетя страх в тях...страха и уплахата, че ще бъде предадена като нищо. Нямах смелост да погледна и другите. Вече много добре знаех какво ще видя в тях и това ме ужасяваше, защото виждах онова безпомощно момиче в тях- аз, ала сега бе мой ред да ги спася!
С крайчеца на окото си видях как всички се бяха загледали някъде другаде за миг и аз през това време подхвърлих незабелязано кинжал на Миранда. Хвърлих й решителен поглед и тя разбра намека ми.
Обърнах се моментално към Стивън...със сълзи по бузите ми.
- Да, не съм герой, който да успее да спаси другите, нито съм герой, който да може вече да избяга, но аз съм горда с три неща и знаеш ли кое е?- всеки ме слушаше в захлас.- Горда съм, че имам добро сърце! Горда съм, че съм милостива, че имам желанието да помагам дори това да ме прави глупава!
Приближих се към него и продължих:
- Обаче...ти никога няма да си щастлив! Ти винаги ще гниеш сам самичък из тези пусти стаи, из тези празни стени, знаеш ли защо?! Защото винаги ще се криеш зад злото! Ще си мислиш, че с пари, кръв и зло можеш да владееш всеки и всичко. Ха, та нали затова баща ти уби майка ми, като разбра, че няма да успее!- усмихнах се през сълзи.- Ще си мислиш, че нямаш нужда от никого, защото само злото ще изпълва сърцето ти от камък! Но един ден- захлипах- един ден цялата ти сила ще се разпадне и ще се почувстваш като най-слабия човек на света! - *също като мен* си помислих.- Тц! Тц! Тц! Колко жалко! Ето защо само те съжалявам!
Стивън бе седнал на пода. Думите ми бяха много тежки, знам, но си го заслужаваше.
Миранда се бе отвързала, както и отвърза другите. Стивън бе твърде разочарован, за да каже нещо или реагира, затова си тръгна. Ала подчинените му бяха пуснали пистолетите си на земята и ме гледаха с отворени от почуда усти.
Излязох от имението на Джимин. Погледнах го за последен път... Ранена и разплакана се усмихнах.
- Благодаря и съжалявам...Джимин...- казах си и куцайки, отдалечавах се.
Бе ми дошло времето да си тръгна, оставяйки любовта си в една тайна, защото знаех, че при него я няма!
Гледна точка на Джимин:
Колата спря. Най-накрая бяхме пристигнали. Честно да ви кажа, чувствах се объркан, сякаш се е случило война.
Секретаря ми помогна да се движа. Цялата ми риза бе в кръв. Но още от входа видях трупове на хората на брат ми. Още от тук усещах напрежението.
- Какво по дяволите?- пуснах ръката на секретаря си.
Макар куцайки, вървях и се оглеждах за някоя следа, от която да разбера. Влязох вкъщи. Имаше толкова много счупени предмети и кръв. Имаше толкоз много изплашени очи. Нямах сили да ги погледна. Игнорирах ги. Не исках да чувам какво си шушукаха за мен.
Едновременно бях разтревожен и ядосан на Александра. Щях да поискам обяснение от нея, защото всичко това заради нея, но първо исках да се взирам в онези красиви очи.
Спалнята бе заключена. Отворих я с моя ключ. Всичко си беше подредено, но чаршафа висеше на широко отворения прозорец. Значи е избягла. Свлякох се на земята. Започнах да плача.
- ЗАЩО?- разкрещях се. Станах и в гнева си разхвърлих леглото и хвърлях всичко, което ми попаднеше. В този миг някой се появи и започна да ме дърпа.
- Господине, раната ви е лоша, трябва да се погрижим за нея и да сменим ризата ви!- познах, че е Миранда.
- МАХАЙ СЕ! НЕ ИСКАМ НИКОГО!- разкрещях се. Бях твърде бесен, за да знам какво правя.
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
( Sorry, не успях да намеря нещо друго)
Тъй като тя трепереше, хванах я за грубо за китката й и я изведох от стаята, след което затръшнах вратата.
Отидох до шкафчетата, където криех скъпите си алкохоли и никой не знаеше за това. Взех ги, свлякох се на земята и започнах да пия. Плачех тихомълком. Бях й ядосан, мразех я и то много за това, че се подигра със снизходителността ми...за това, че си и игра с чувствата ми...за това, че бях използван. Но мамка му- не излизаше от мислите ми. Красивите й очи, косата й, лицето й, усмивката й...като магнит се бяха запечатали в ума ми!
