Спомени ( Imagine with Park Jimin)

21.

Гледна точка на Джимин:

  Щом се справих със Стивън, отидох на горния етаж. Бях целия в кръв- все пак се сбих много лошо с брат си, че чак, за да го спра трябваше и аз като него да го наръгам.

 Видях една открехната врата... Всъщност никога не бях виждала тази стая. Изглеждаше ми тъй тайнствена...Приближих се и чух отначало едни викове. Разбрах, че майка ми и Александра се караха. Та, майка ми я ненавиждаше.

 Тъкмо смятах да вляза и да я спра с нейните обвинения, когато изведнъж се спрях и стоях като парализиран. Защо ли? Защото чух една истина, която засягаше моя живот, живота на семейството ми, както и живота на Александра. Само съдбата как ни е разиграла така...тъй иронично, но и учудващо...

   Сега разбрах защо аз бях в такова положение...разбрах защо нашите са се отнасяли така с мен...Не знаех, че са имали неродено мъртво дете преди мен, ала щом съм се родил, трябвал съм да изплатя грешките на всички

  Не се осъзнах...Капнали са ми сълзи. Обаче днес както бях шокиран и разочарован от себе си, от друга страна, се гордеех с това, че не съм погубил човечността си като Стивън. Той е преживял много, не му е било лесно да гледа как семейството ни се разкъсва, а с моето раждане...нещата доста са се объркали. Сега разбрах защо толкова време ме е ненавиждал.

  Само че най-потърпевшата в тази ситуация бе Александра. Тя е преживяла най-много поражения от всички нас. Все пак ние докато се караме и ядем като "семейство", тя е била заставена да преживее най-трудните си моменти сама...сам-самичка!Без семейство, без любов, обич, щастие, щастлив момент... И на всичкото отгоре, винаги бе съдена, критикувана и мразена, като че ли тя бе виновната за всичко.

 Пред малко чух, че сестра й била мъртва. Ала точно Александра се уповаваше на тази надежда. Бе й останало само това, но преди малко и тази нейна надежда бе изтляла. В същия  миг почувствах Александра. Тя вече се пречупваше, нямаше сила, която да я излекува...Не можех да я погледна, знаейки колко я болеше и чувайки как плачеше. Може би бях изключително слаб пред нея.

 * Погледни! Виж! Що за слабак си?*- обвиних себе си.

  Щом понечих да погледна през открехнатата врата, бях твърде учуден. Майка ми я прегръщаше и я молеше за прошка. Гледах как тя се опитваше да я утеши, както всяка майка утешаваше детето си.