Спомени ( Imagine with Park Jimin)

3.

  Минаха се няколко седмици. Аз вече се бях възстановила. Можех да вървя, но при условие да не се преуморявам.

  Джимин не се беше появил оттогава. А аз някак си не спирах да мисля за него. Не можеше да бъде! Как можех да го харесвам, като дори не се знае какво ще прави с мен! Абсурд! Невъзможно!

Гледна точка на Джимин

  Влюбих се в нея от пръв поглед. Когато онзи ден я хранех, тя ми беше задала следния въпрос: " Кога мислиш да ме убиеш?". Стана ми гадно. Но когато я погледнах в очите останах още по-ужасен. От неземните и красивите й очи се четеше страх.

  Нямах смелост повече да вляза в стаята, защото се мразех. Макар да се държа през цялото време така, сякаш всичко е наред, всъщност аз се чувствах виновен. Аз съм Парк Джимин- синът на най- големия мафиот Парк Тайлър в Сеул. Не приличах на баща си, нито на брат си Стивън. Те докато убиваха и се държаха безмилостно, аз 23 години наред се научих на пук на тях да съм снизходителен, търпелив и милостив човек!

   21-годишното момиче така и не излезе от мислите ми. Затова наредих на секретаря ми да научи много повече за нея. 

- Господарю, прегледахме всичко за това момиче, но не успяхме да намерим улики за нея.- каза секретаря ми.- Научихме само името й...Казва се Александра!                                                       - Добре. Сега можеш да се оттеглиш!- наредих с хладен тон и с безизразно изражение. Исках да остана сам в офиса ми.

  Цели три седмици в главата ми се въртеше само едно име- Александра!

 Днес имах семейна вечеря в имението на майка ми и починалия ми баща. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да ида. Приготвих се и се качих в колата. Шофьора ме закара.

 Пристигнах. Щом вече бях в нашата обширна трапезария, видях само Стивън.                              - Привет, Джимин!- поздрави ме той.                                                                                                                      - Привет!- отговорих без особено желание.

  Седнахме на масата. Прислужниците ни сервираха вечерята.                                                                   - Къде е майка? Защо сме само двамата?- попитах.                                                                                         - Тя си почива...- изгледа ме хищно и лукаво.- Но и от друга страна ще имаме да си говорим много!