Момиче се мести в специално училище. Там тя ще разбере много тайни за себе си и ще се изправи пред любовна дилема. Проблемите връхлитат един след друг и враговете й все повече се множат. Приятелите може да не са подходящата компания на човек с толко...
Нов ден. Нови предизвикателства. Нови емоции. Нови беди. Нови познания. Всеки ден ни дава нещо, независимо какво. Дали лошо, добро, незабравимо или спомен, който лесно ще отмине. ~ГТ на Джезабел~ Седнах на земята в стаята. Все още бях в стаята на Чаньол, но мисля, че скоро ще трябва да се изнеса, тъй като не беше оттеглил молбата си. Взех раницата ми и изкарах книгите, които бяхме взели от библиотеката. Минах първата книга. Нямаше нищо важно. Включваше основни факти за вампирите- хранят се с човешка кръв, бла бла бла, не понасят светлина, което не е вярно. Явно тази книга е писана от човек, който няма никаква представа за тези създания. Отворих втората книга. Тя беше по- скоро за анатомията на вампирите. Не знам защо сме я взели изобщо. Метнах я настрани. Третата книга ме заинтригува, но нещо не беше наред с нея. От 95 страница отиваше направо на 105. Цели 10 страници бяха откъснати. Кой ли го е направил и каква е била причината му? Тайни или по-скоро нежелание истината да излезе на показ? На 94 страница имаше заглавие, което не се виждаше добре, защото беше избледняло. Явно от старостта. Думите бяха: "Най- свир... съще...." и до тук. Останалата част от страницата беше празна. На последната страница имаше текст. Текст, написан на ръка. Може би от Автора на книгата? Текста гласеше: "Не се бутай там, където ще загубиш най- скъпото. Ако нещо трябва да се случи, ще се случи, когато му дойде времето. Аз не успях да опазя най- ценното ми. Не прави моята грешка. Всичко е пред теб. Всички тайни ще излязат наяве. Нищо няма да остане скрито. Ето ти загадка, която ще ти даде отговори на много неща: "Къде търсиш някой, който никога не го е имало? Винаги под стълба, но никога на стълбище." Пази се"
" К.Т." Какво ли има предвид под" най- скъпо то му"? Съкровище? Оръжие? Може би това не е предмет, а човек? Дали авторът не е скъсал тези страници, в опит да предпази този, към който е бил адресиран текста? Или тези думи "не се бутай там, където ще загубиш най-скъпото", са отново причина да скъса страниците. Дали човекът към когото се отнася този текст го е прочел и дали е разгадал загадката? Кого е искал да предпази? Какво е искал да скрие? И най- важния въпрос, на който трябва да отговоря първо е: Кой е К.Т? Тази загадка. Трябва да я реша. Може да ме отведе до липсващите страници. Може да ме отведе до всичко скрито за вампирите. Записах си главните въпроси, затворих книгата, мушнах я в раницата и се засилих към библиотеката в училището. Отворих врата и се блъснах в Чаньол. - Не мога да говоря. Бързам. Ще забравя всичко. В библиотеката съм. Чао. Обичам те! - той не успя да отвърне, защото вече бягах по коридора. ~ГТ на Чаньол~ Тя току що какво каза? Обичам те? Дали наистина го е мислела. Хаха, това момиче е ненормално. Влезнах в стаята и заварих книги навсякъде, хвърчащи листове, моливи, записки. Сега аз ще трябва да го оправям. ~ГТ на Джезабел~ Имаше опашка на входа на библиотеката и имах време да си почина. Боже господи! Какво направих току що? Да не би наистина да казах на Чаньол, че го обичам? Ужас. Сега какво ще му обяснявам? Джезабел много си непохватна с думите си. След около 20 минути вече бях вътре. Помолих библиотекарката да ме опъти към архивите на училището. Трябваше първо да разбера кой е К.Т. Седнах на един компютър и се разтършувах вътре. Излизаха ми какви ли не неща свързани с тези две букви, но все още нямаше нищо. Реших да попитам самата библиотекарка, защото изглежда доста възрастна и може и да знае нещо. - Извинете. Имам няколко въпроса относно училището, преди около 30 или 40 години. - обърнах се възпитано към жената. - О, скъпа защо не провериш на компютрите. Бих ти помогнала, но не мога да се оправям с тези неща. - усмихна ми се топло. - Ами проблема е, че до сега търсих там, но не намерих това, което търсех. - трябваше да я убедя да ми помогне. - Е, тогава ще се опитам да помогна. Какво търсиш? - сложи си очилата и се наведе към мен. - По скоро е име. Име с ето тези инициали. - посочих й двете букви. - Хмм, има ли нещо, с което мога да свържа това име? - опитваше се да вземе колкото може повече информация, за да успее да ми помогне. - Всъщност да. Мисля, че той е автора на тази книга, както и на този текст. - подадох й четиво то и отворих на последната страница. - Момиче, в какво си се забъркала, че ползваш тези стари книги? - отрече и започна да чете. - Не мога да повярвам, че си открила това. - Защо? Какво е? - старицата знаеше нещо. - Инициалите са на Кейлъб Томпсън. - изглежда познаваш човека. - Той изчезна много години преди да се разбере за тази книга. - А какво правеше в почти изоставена библиотека?- не спирах с въпросите. - Намериха я под едни стълби. - загадката, трябваше да разбера къде са тези стълби. - Знаете ли кои са тези стълби? - очаквах отговор с нетърпение. - Да, да това са стълбите към стаите ви. - жената толкова ме улесняваше. - А разбрало ли се е за кого е написан текста отзад?- трябваше да извлека максимална информация. - За дъщеря му. Не знаем коя е тя, но е потвърдено, че когато се е родила той я е дал на хората, защото не е искал да бъде част от този свят. - но как се е очаквало тогава тази книга да стигне до нея. - Госпожо, нямате си на представа колко ми помогнахте.- стиснах й ръката и й благодарих. - Няма за какво, млада госпожице. Внимавайте, защото както пише в книгата, ако си бутате носа където не ви е работата може да стане лошо. - аз само се усмихнах и тръгнах към стаите. ~ГТ на Чаньол~ Вървях към изхода на сградата, за да се поразтъпча малко. Срещу мен видях Джей да тича с всички сили. Дръпнах я и я спрях. - На къде толкова бързаш цял ден? Трябва да поговорим. - съобщих й. - Знам, но сега не е подходящо. Трябва да свърша нещо. Или ще ми помогнеш, или не ми се пречкай.- заяви тя. Беше много сладка. Косата и се беше разрошила, бузите й бяха за червени а потта на чеолото й блестеше като малки перлички на това красиво лице. - Добре. Ще ти помогна. - тръгнах с нея. - Първо трябва да мина през стаята, за да оставя тези неща и да взема нещо, с което ще успея да разбия залостена врата.- вече вървеше към стаята. Джезабел вървеше пред мен. Влезнахме в мазето. Беше студено, тъмно, прашно, миришеш на влага.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
Джей ми разказа за книгата, за Кейлъб и за загадката. Тези неща отговориха на доста от въпросите ми. Вървяхме около 10 минути. - Джезабел, къде отиваме? - все пак имах още въпроси. - Трябва да се озовем под стълбите. - кратки и ясни отговори. Тя спря. -Ехо, защо спря? - изшептях й до ухото, а тя потрепна от това. - Тук има стена и коридора свършва. Погледнах чертежите на сградата и тук не би трябвало да има преграда. Това означава, че пристигнахме.- подаде ръка назад. - Дай ми брадвата. - Няма да те оставя да вършиш тази работа сама. - избутах я и минах пред нея. Започнах да разбивам дървените греди. Отвори се дупка. Открихме стая на повече от 50 години и никой не знае за нея освен нас. - Успяхме! - зарадва се Джей. Прегърна ме, но усети, че стана неловко и се отдели. Насочи фенера напред и закрачи смело навътре, чак не можех да повярвам, че това е тя. ~ГТ на Джезабел~ Когато влезнахме в мазето ме беше страх, но не исках да изглеждам слаба пред Чаньол. Докато вървяхме ме обзе параноя та и мислех, че ще се блъсна в някой или по-скоро в нещо, за това гледах само надолу. Идеше ми да се сгуша в Чаньол и да го накарам да върви отпред, но нямаше да позволя да се предам толкова лесно на страха. Държеше се добре. Държеше се все едно проблемите между нас никога не са съществували. Докато разбиваше дървените греди, осветих лицето му с фенера. Имаше толкова изваяни черти, човек не можеше да повярва, че е реален.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
Зяпах го прекалено дълго време, защото той ме забеляза и това предизвика усмивка на лицето му. Извърнах се и насочи фенера напред. Бяхме точно под стълбите. Чуваха се стъпките на децата. Разговорите на учителите. Всичко. Влезнах в стаята и усешах дъхът на Чаньол във вратът ми. Беше плътно зад мен. Спрях и се обърнах. Деляха сантиметри един от друг. Очите ни бяха на едно ниво, защото тавана беше нисък и се беше навел. Тези очи, можех още по-хубаво да ги видя, можех да ги гледам непрестанно. Очите ни изучаваха чертите на другия. Погледите ни бяха ту в устните на другия, ту обратно в сключен поглед. Стояхме твърде близо един до друг за твърде дълго време, за да не се случи нищо...
