Supernatural love👄💝 ( Chanyeol, Baekhyun, Girl)

30

~ГТ на Джезабел~
Усетих хлад по кожата ми и започнах да се разбуждам. Беше твърдо под мен. Започнах да усъзнавам, че не съм в стаята ми. Отворих очи и се огледах. Бях в гората, по пижама и покрита в кръв. Нямах представа как съм се озовала тук. Беше много студено и не знаех на къде да поема. Не бях идвала в тази част на гората. Опитвах да се сгрея като потърквах ръцете си, но босите ми крака по мократа земя не помагаха много. Поех на някъде с надеждата да срещна някой по пътя или да чуя нещо, но в продължение на час все още нямаше следа от нищо и никой. Докато вървях между дърветата се върнах на кръвта по мен. Чия беше? Дали не съм убила някой или е от някое животно? Надявах се да не съм наранила Чаньол. При мисълта за него се сетих за снощи и се появи усмивка на лицето ми. Наистина се надявам да не съм наранила никой.
~ГТ на Чаньол~
Размърдах се в леглото, усещайки, че съм сам. Подпрях се на едната си ръка и огледах цялата стая, но нея я нямаше. Станах и отидох до банята, беше празна. Казах си, че може би е тръгнала по-рано за това се оправих и излезнах, готов да видя Джезабел в класната стая. Усмихнат и енергичен влязох и се огледах. Не я видях. Казах си, че най-вероятно ще закъснее. Седнах си на мястото. Часът започна. Минаха 10 минути. След това 20 и така часът свърши без Джей. Отправих се към Кай.
- Виждал ли си Джей?- потупах го по ръката.
- Не, но сигурно ще закъснее. - поогледа се.
- Събудих се сам в стаята и не съм я виждал от снощи. - тръгнахме към следващия час.
- Мислиш, че е отишла някъде?- зачуди се Кай.
- Ако беше отишла щеше да ме събуди и да ми каже. - спрях се и го погледнах сериозно.
- Какво казваш?- знаеше отговора, но все пак се надяваше да чуе друго.
- Нещо се е случило и се надявам Джънкук да няма нищо общо с това. - Кук беше в коридора и му хвърлих злобен поглед. Тръгнахме към изхода и се рязминахме с Джънкук и компания.
- Какви са тези погледи? Да не си влюбен в мен? - най- нагло ме хвана за яката и започна да се смее. Хванах му ръката и го блъснах в стената.
- Имаш ли нещо общо с това, че Джезабел я няма от снощи?- говорех му ядосано.
- Не ме занимавай повече с това нещо. Не ме интересува къде е, а и така ще ми е по- спокойно. - намигна ми и все така с наглия тон.
Започнах да го задушавам. Кай ме дръпна в последния момент.
- Мислиш ли, че си заслужава да се занимаваме с него. Нямаме време за това. - обърна ме към него. Кай беше прав. Трябва да разбера къде е Джезабел.
~ГТ на Джезабел~
Вървях твърде много време. Имах нужда от почивка. Седнах до едно дърво и се свих, за да се стопля. Започна да ми се доспива. Казвах си, че не трябва да затварям очи, но умората беше по-силна от мен в момента. Отпуснах се.
- Джезабел, ехо! Събуди се. Хайде да тръгваме. - това беше Чаньол. Бяхме в стаята и ме караше да ставам за училище.
- Кога съм се върнала?- попитах го.
- Моля? От къде? - гледаше ме с усмивка.
- Няма значение. Ставам и съм готова до 5 минути. - разтърсих глава и станах. След 10 минути наистина бях готова и вървяхме към класната стая. Докато вървяхме си мислех за преди малко. Може да съм сънувала, че се събуждам в гората и когато съм седнала до дървото да съм се събудила.
- Добро утро!- Кай ни посрещна с прегръдка. Днес всички бяха доста положително настроени.
- Добро утро! - отвърна Чан и двамата ме погледнаха.
- Аа да, добро утро. - бях се отнесла.
- За какво мислиш? За това как уби Даяна? - това наистина ли излезна от устата на Кай.
- Какво каза? - попитах, но беше по-скоро предупреждение да спре.
- За кръвта по дрехите ти?- погледнах надолу и отново бях цялата в кръв.
- Какво става? - започнах да се оглеждам.
- След Даяна, следва Чаньол, а сигурно после и аз ще си замина. Поне няма няма да съм тук, за да видя как пълниш коридорите с кръв. - засмя се зловещо и.... се изпари. Започнах да бягам към вратата, но сякаш коридора ставаше все по- дълъг и по-дълъг. Спрях. Обърнах се и видях силует. Приближих се. Беше момиче. Направих още няколко крачки и потърквах очите си, защото не можех да повярвам какво виждам. Това бях аз. Бях се трансформирала. Даже не прилича на човек. Бях с червени очи. Ноктите ми бяха дълги и мръсни. Имах вени по цялото тяло. Дрехите ми бяха скъсани. Явно така ще изглеждам, ако един ден загубя контрол. Тя се усмихна зловещо и зъбите й се показаха. Облиза се и се втурна към мен. Не знаех дали да бягам, защото не знаех дали ще мога. Стоях и не мърдах. Злото аз ме хвана и точно преди да си забие остриетата във врата ми се съвзех. Бях отново в гората. Там където седнах. Отново съм сънувала. Беше станало още по-студено. За да успеех да се върна ми трябваше кръв. Трябваше да стана по-силна. Сетивата ми щяха да се изострят. Не знаех дали с животинска кръв ще се получи, но трябваше да пробвам. Догоних едно зайче и го изядох. Известно време не усещах нищо, но след около 2-3 минути организма ми я изхвърли. Осъзнах, че няма да стане. Отново тръгнах през дърветата без посока. Вървях и вървях. Не знаех колко време е минало, но едвам се влачех, защото не усещах почти нищо от тялото си. Бях на път да се предам, но долових леки шумове идващи някъде от близо. Тръгнах към тях. Вече виждах няколко души да се разхождат в гората. Доближих се, за да ги помоля за помощ.
- З-здравейте, ще може ли да ме опътите към училището в подножието? - попитах с треперещ глас.
- Какво правиш в този студ тук, момиче? Ела насам. - подаде ми ръка и ме обгърна с едно яке.
- Не знам. Загубих се. Не знам къде съм и колко далече съм от приятелите ми. - обяснявах.
- Доста далеч. Нямаш сили да вървиш толкова. Спри с нас да починеш. Да се нахрани и ще ти покажем пътя. - водеше ме към един навес където щяхме да спрем.
- Благодаря ви. А вие какво правите тук? - любопитството ми не беше скрито.
- Какво може да правят 4ма мъже в гората, дете? - засмя се.- Ловци сме.
- Оу. - притесних се. - Не съм фенка на тази дейност, съжалявам.
- Няма проблем. За това няма момичета сред нас. - все още се държаха топло с мен.
- Вече съм по- добре. Благодаря много за помощта. - исках да тръгвам.
- Но ти не хапна абсолютно нищо. - посочи храната пред мен.
- Да уморена съм и нямам апетит. - усмихнах се. Човекът, с когото разговарях до сега кимна. Изпрати ме до там където се срещнахме, опъти ме и тръгнах да се прибирам.
~ГТ на Кай~
С Чаньол се разделихме. Каза, че ще провери на тяхното място. Аз отидох към двора. Бях се изчерпали от идеи къде може да е Джей. Седнах на пейка и Чан дотича, поклащайки глава в знак, че не я е намерил. Постояхме отвън и тръгнахме навътре.
- Кай! - от някъде си чух името. Спрях огледах се, но не видях никой и продължих.
- Чаньол, моля те спрете! - отново този глас, но се чу по- силно.
- Джезабел! - Чаньол я видя. Излизаше от гората, подпирайки се да не падне. Дотича до нея без да се замисли. Последвах го.
- Къде беше? Защо в гората? Какво ти има? - обсипваше я с въпроси.
- Не знам. - каза едвам едвам и се сгрумоляса на земята. Чан я вдигна и се от правихме към стаята.
~ГТ на Чаньол~
В мигът, в който докоснах кожата й настръхнах. Беше ледено студена, трепереше, а устните й бяха лилави. Не знам как, защо, и къде, но знаех, че трябва да я стопля и нахраня. Поставих я на леглото, завих я, изцедих малко кръв и я дадох. Кожата й придоби по- нормален цвят, но все още беше студена. Легнах до нея, завих ни и я придърпах в прегръдките ми. Тя лека полека се отпускаше и затопляше.
~ГТ на Джезабел~
Успях да стигна до училището и чух познати гласове. Доближи се още малко и за мой късмет това бяха Кай и Чаньол. Първо извика Кай, огледа се, но не ме видя. След това се обърнах към Чаньол и той веднага ме намери с поглед. Дотичаха до мен и вече бях сигурна, че мога да се отпусна. Усетих твърдата земя, но после бях в ръцете на един от двамата. Следващия момент, в който бях отново в съзнание беше, когато се събудих в стаята.
- Чаньол? - опитвах се да го събудя.
- Мхм. - измрънка обратно.
- Може ли да ме пуснеш. Стиснал си ме доста силно. - опитах да се размърдам в ръцете му, но не можах.
- Ако те пусна може пак да изчезнеш. - гледаше ме сънено.
- Няма да ходя никъде. Сънувала съм. Ходила съм на сън. - успокоих го.
- Ммм, добре. - отпусна хватката си.
- Супер. Щях да ти на мокра леглото, ако ме беше постискал още малко. - за смях се и влезнах в тоалетната. Чух как се смееше отвън. Извърших дейностите си в банята и излезнах. Чаньол ме чакаше с поредния въпрос.
- Какъв беше съня ти? Какво те накара да избягаш толкова далеч от мен?- вече ме гледаше с загрижен поглед.
- Не помня. - не исках да му казвам, защото ще трябваше да му разкажа и за първия сън, а той беше преди доста време.
- Сигурна ли си? - повдигна вежда. Беше много сладък. Усмихнах се, кимнах и се надигнах, за да мога да го целуна. Отпусна се, хвана ме през кръста и ме дръпна още по- близо.
-Снощното преживяване не ти ли стигна? - отдели се за момент.
- Мм стигна ми, но от време на време не пречи да се закачаме. - отделих се от устните му и го прегърнах. Отвърна на прегръдката като зарови глава в косите ми. Известно време си поседяхме така, но трябваше да тръгваме за училище. Взехме си раници те и тръгнахме.
- Добре ли си? - попита ме изведнъж Чаньол.
- Да, перфектно. - отвърнах.
- Добре. - каза уверено и ме хвана за ръката. Вървяхме така до момента, в който трябваше да седнем на столовете. И този час мина. Между часовете с Чаньол си поговорихме и решихме да отидем в стаята под стълбите с оборудване, за да потърсим още отговори.
Отидохме до дирекцията. Помолих е за осветление и Хамилтън веднага ми осигури една голяма лампа с два прожектора. Отидохме вратата на мазето и влязохме в тъмницата. Както миналия път, за около 30 минути стигнахме.
- Подай ми единия прожектор. - помолих Чаньол.
- Дръпни се. Това е моя работа. - мина пред мен. Чан ме бутна зад него и освети стаята. Беше пълна с рафтове. Някои празни, други имаха разни останали вещи по тях, но със сигурност мога да кажа, че навсякъде имаше прах и паяжини. Беше доста мръсно, но за толкова години не можеше да очакваме друго. Направих бърз оглед и погледа ми се спря на един сейф в ъгъла. Влязохме. Закачихюе лампата и поставих е двата прожектора на земята. Стаята ми харесваше много, въпреки мръсотията. Беше по свой начин запазила старостта на баща ми, Кейлъб. Можеше да се надуши във въздуха. Беше скрита. Беше уютна и най- вече беше наша. Сами тук можехме да сме свободни, независимо малкото пространство.
Седнах срещу сейфа. Беше запазен. Нямаше и точица ръжда по него. Избърсах пръхта на две на три и се показаха инициалите К.Т. Вече бях сигурна, че баща ми го е оставил тук. Сега трябваше да се заема с втората му загадка. Кода на сейфа сигурно е скрит някъде тук или в книгата му. Не можех да съм сигурна дали това в сейфа са страниците, които търся или следа, която ще ме отведе до тях.