Порочна любов

Глава десета Гриър

Бях в камиона на Логан и бяхме спрели на светофара на няколкостотин метра от дома на бабата на Холи.

— Чудя се дали е забелязал, че ме няма.

— Ако не е забелязал, значи е много кофти охранител. — Гласът на Логан бе осъдителен. Погледнах през кабинката към него.

— Бил си охранител?

Той сви рамене.

— За някои хора, които са ядосвали Чичо Сам. Много рядко. — Беше споменал, че е служил в армията, затова отговорът му не ме изненада.

— Липсва ли ти?

Зададох въпроса, за да мога да отвлека вниманието си от това, което щях да направя. Стомахът ми се преобърна нервно и се радвах, че тази вечер се придържах към содата с лайм. Не само, че нямах нужда от още един запой, но трябваше да съм спокойна, когато се конфронтирам с Трой Гърман.

Логан мина през кръстовището и се насочи към малката къща с паркиран пред нея СУВ.

— Липсва ми братството. Да се чувствам така, сякаш съм част от нещо много по-голямо от мен. Но да се потя и да влача топките си в пустинята? Не. Това никак не ми липсва.

Като доближихме до къщата, попитах:

— Как ще го направим?

— Няма какво да му кажеш, освен истината.

Ръмжене се надигна в гърлото ми.

— Супер. Страхотен план.

Чакълът изхрущя под гумите, когато Логан спря пикапа си на няколко метра от СУВ-а. Трой отвори рязко вратата си, преди колата дори да е успяла да спре напълно. Прозорците на Логан бяха тъмни и с тъмнината навън се надявах все още да съм невидима.

Трой заобиколи пикапа и почука на стъклото откъм шофьора, а Логан смъкна прозореца.

— Трябва да...

Каквото и да се канеше да каже, не успя да го стори, тъй като Логан светна лампите в купето и Трой ме видя на седалката до шофьора.

— Мамка му!

— Отегчила се е. Никой няма да каже на шефа ти, ако не решиш ти да го сториш, затова най-добре ме остави да изпратя дамата до вратата, за да може да си почине — провлече Логан.

Аз лично реших, че това е страхотна идея, но кой знае какво щеше да измисли Трой. Затаих дъх, чакайки отговора му.

— Смяната ми идва след двадесет минути. Най-добре тя да е вътре. Ще му кажа, че тъкмо съм я проверил, и че не бива да я безпокои.

Да говорят за мен, все едно не бях там, беше донякъде добре, тъй като, ако проговорех, той можеше да си спомни за мен, или по-лошо... да звънне на Крейтън или Кенън, и да ги остави те да се справят с мен. Понякога, с всичко това, мъжете в живота ми забравяха, че съм възрастна жена, и мисля, че утре щеше да бъде идеалният момент да им го напомня. Нямаше да прекарам още един ден затворена в тази къща без достъп до външния свят. Не ме беше грижа какво биха казали Крейтън или Кенън, приключвах с тези простотии. Бях готова да се върна в Ню Йорк и да събера парченцата от живота си.

— Звучи ми като план, човече — каза Логан и посегна към дръжката на врата. — Ще я изпратя до къщата и сякаш нищо не се е случило.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита подозрително Трой.

— Приятел на семейството. Г-н Карас ми каза да я наглеждам.

Трой го гледаше внимателно, все едно е човешки детектор на лъжата. Най-после доволен, охранителят отстъпи назад, за да може Логан да отвори вратата. Той заобиколи и отвори и моята врата. Грабна връзка ключове и тръгнахме към входната врата.

— Предполагам, че не си си взела ключове.

Погледът ми се насочи към входната врата и осъзнах колко нескопосан беше планът ми.

— Ъм. Да, не съм. Благодаря ти.

Логан кимна и обясни.

— Холи ме помоли веднъж в седмицата да идвам и да проверявам къщата.

— Ти си добър човек, Логан Брантли. — Спрях на лилавата веранда и го погледнах. — Благодаря ти за всичко.

Усмивката му бе широка и дружелюбна.

— Не съм толкова добър. Грижи се за себе си, Гриър. Извикай, ако имаш нужда от нещо. Номерът ми е в бележника до телефона вътре. — След като отключи вратата, той ме прегърна бързо и ме бутна навътре.

Останах насаме с мислите си и започнах да се приготвям за лягане. Нямаше да си призная, че Кав ми липсваше ужасно много тази вечер.

Той ме излъга.

Решена да накарам сърцето си да стане твърдо за него, осъзнах, че то е по-скоро разбито като счупен на хиляди парченца прозорец. Но точно сега нямаше какво да направя по въпроса. Най-добре беше да отделя времето си и да обмисля защо, по дяволите, Бенър не ми се обади. Надявам се, че не е заради още някой циркаджия...

Скрих се в малката си стая, опаковайки повечето си неща. Въпреки че Крейтън искаше да се крия, беше ми писнало да стоя настрани, сякаш имаше от какво да се срамувам. Утре си отивах у дома, без значение какво ще стане.

Когато се мушнах в леглото, усетих, че топлината на Кав ми липсва. Тъпо сърце. Тъпо тяло. Ъгх. Тъпо момиче.

Заспах, казвайки си, че ще преживея утрешния ден.