"Truth or Dare" [H.S]

Chapter 11 /I trust you Rose./

Някога мислили сте си като малки,как не искате да умирате,а да водите вечен живот?Аз съм си мислела.Надявах се всичките хора,които обичам да живеят вечно,за да можем вечно да сме заедно.Тези мои мисли не бяха предизвикани само от това,че ме е страх да загубя близките си,а от това,че ме беше страх от смъртта.

Майка ми и баща ми отсъстваха,а аз нямах какво да правя,затова четях.Но не четях приказки като Червената шапчица,четях научни книги.И веднъж,когато попаднах на теории за смъртта,не можех да си я избия от главата.

Знаех,че някой ден ще ме застигне смъртта и макар и на тази крехка възраст,аз се молех да не е болезнена.Просто ако трябваше да умра,бих избрала безболезненото.

Сега е различно.Сега ако трябваше да избирам,бих избрала да умра и то в болка.Не само психическа болка,но и физическа.Защото аз си го заслужавам.Не мога да издържа да живея с мисълта за това,как приятелите ми са умрели по този ужасен начин.

Сега може би ще си помислите "Какво толкова,те са ти били просто приятели!",но не.Те не бяха просто приятели за мен.Те бяха хората,които ме подкрепяха,когато дори самите ми родители не можеха.Те бяха моето семейство.

Може би плаках на земята около един час,а може би и повече.Бях изгубила представа за времето.Чувствах се слаба,изложена на опасност.Винаги съм прикривала емоциите си,единствено и само пред близките си съм емоционална развалина.

Онзи така и не се върна.Не ми пукаше особено,просто исках най-после всичко да приключи.Нека ме убие и без това вече съм мъртва от вътре.

Отново чух приближаващи стъпки,но този път тичаше.Явно наистина бърза да ме убие.
Намирах се на същото място,на което ме устави дори не бях мръднала и сантиметър.Лицето ми беше закрито със косата ми и не можех да видя нищо.Поне няма да видя очите му,които ще се наслаждават на това как умирам бавно.

"Роуз,какво се е случило по дяволите?"извика глас,за когото въобще бях забравила.Беше Хари.

Не си направих труда да се изправя,защото той веднага дойде до мен и ме хвана за раменете.Бях в седнало положение,но бях толкова изтощена от всичко,че едва държах очите си отворени.До колкото видях,Хари ме гледаше доста притеснено.Какво му пукаше?Ако ме беше пуснал да си ходя,можеше сега да съм добре,а не с накърнено достойнство и синини по врата.