"Truth or Dare" [H.S]

Chapter 29 /My brave girl/

  Животът е едно много странно нещо.Преминаваме през толкова много етапи,чувства,хора.Всеки ден е различен,изпълнен с различни чувства и емоции,с различни хора.Един ден може да чувстваш даден човек като най - близкото ти същество в този свят,а на другият ден да го чувстваш по - далечен от всякога.Всичко това е толкова объркващо.Животът е толкова объркващ.Но какво ако това се промени и ние започнем да живеем един еднообразен и скучен живот?Ако някой ме беше попитал този въпрос преди няколко месеца,отговорът ми със сигурност щеше да е коренно различен от сегашният.Защото преди животът ми беше скучен и еднообразен.Ставах сутрин с надеждата,че нещо неочаквано ще се случи,продължавах денят си със същата надежда и накрая си лягах разочарована.Някой може да си помисли "Как животът ти ще е скучен като имаше толкова много приятели,а родителите ти със сигурност са ти давали всичко?".Да така е,животът ми можеше да се нарече "мечтан",но за какво ми бяха всичките пари и материални неща,когато дори и собствените ми родителите не ме обичаха?За едно дете най - важното нещо на този свят е да знае,че родителите му го обичат и са горди от него,но когато това не се случи,то просто се отказва.

Аз съм жив пример за това.През целият ми живот се опитвах да впечатля родителите си с нещо,но това така и не ставаше.Колкото и да се стараех,те все казваха "Можеш и повече".Всеки ден се надявах да чуя думите "Горди сме с теб,Роуз" или дори едно просто "Браво!" но това така и не се случи.
С всеки изминал ден,изпълнен с разочарования от моя страна,аз се отказах.Отказах се да се опитвам да им покажа,че съм достатъчна.
  Но знаете ли кое най - много ме разочарова?Това,че те се отказаха от мен след като получиха едно съобщение,което дори не бях писала аз.Надявах се и още се надявам,че някой ден те ще се появят на вратата ми и ще ме прегърнат.Мама ще се разплаче и ще ми каже колко съм ѝ липсвала.Но това ще се случи само и единствено в сънищата ми.

Не знам защо мисля всичко това,особено толкова рано сутрин,след всичко,което се случи снощи.Малка усмивка се настани на устните ми при мисълта за миналият ден.Усещах дъхът на Хари,който се разбиваше във свивката на врата ми,карайки ме да настръхвам,но и в същото време да се чувствам защитена.Вече официално съм приятелката на Хари.Уау,това звучи толкова странно,дори и да го казвам на ум.Никога не съм си представяла,че ще се влюбя в похитителят си,а чак и чувствата да са взаимни.Хари не е мой похитител,по точно човек,който не ми позволи да избягам.И като се замисля,се радвам,че не избягах.Защо ли?Защото нищо от това нямаше да се случи.Сега щях да стоя отново в стаята си и да се чудя какво да направя,за да се почувствам обичана.