"Truth or Dare" [H.S]

Chapter 37 /What the hell is happening?/

Гледна точка на Роуз

С болка в главата и размазано виждане се изправих от неудобното си положение и разтрих колкото можех очите си,опитвайки се отново да си възвърна зрението.Когато накрая очите ми започнаха да функционират правилно,те веднага фокусираха мъжът,който седеше на леглото до мен и ме гледаше с развеселен поглед.
"Роуз,Роуз,защо все ми докарваш проблеми?Ту си надрусана,ту получаваш паник атака,не може ли да си като Хари?"попита Дейвид на шега,макар че никак не ми беше смешно.
Погледнах към Хари,който стоеше на предишното си място,но този път изглеждаше по - изтощен.Усмихнах му се леко,предизвиквайки малка усмивка и на неговото лице,което някак стопли сърцето ми.

Реших да игнорирам Дейвид и просто извърнах глава към празната и пълна с мухал бяла стена.Предпочитах това пред гнусният поглед на онова чудовище.Толкова го мразех.Никога не съм вярвала,че бих могла да мразя човек толкова много,че направо да ми идва да повърна,когато го видя.Не съм злопаметен човек,но не мога да не мразя човека,който направи живота ми пълен ад.И този на Хари.Ако можех,щях да го убия без да ми мигне окото.Но нямаше да го направя.Не защото ме е страх - защото искам да го гледам как страда.Искам да го видя как се моли за пощада и не я получава.

Явно на Дейвид не му хареса,че го игнорирам и яростно ме хвана за брадичката,обръщайки ме към лицето му.
"Мразя когато ме игнорират,Роуз."-прошепна ми той,карайки цялото ми тяло да затрепери от яд.
Преди да се осъзная се изплюх в лицето му,карайки го да се засмея и бързо да се избърше.
"Гори в ада!"-прошепнах му и чух лек кикот от ъгъла на стаята.
Поглеждайки напред видях Хари,който се усмихваше победоносно и изглеждаше,сякаш е напълно горд със с мен.Ние сме толкова злобна двойка.
"Добре Роуз,щом искаш да играем на тази игра...Да започваме."-каза и се изправи от мръсният матрак на който стоях и извади телефона си.
Започна да набира някакъв номер и през цялото време ми хвърляше странни погледи,карайки ме да се притеснявам за това,което ще се случи.
"Зейн,план Б.Бъди сигурен,че си го записал"-каза кратко той,веднага след като човекът отстрани вдигна.
От другата се чу приглушено "Разбрано" и после този "разговор" приключи,но Дейвид така и не прибра телефона си.
Странното беше,че той с усмивка се взираше в него и сякаш очакваше за нещо.Погледнах към Хари,който също гледаше с объркан поглед.
От телефона на Дейвид се чу слаб звук,което накара очите му видимо да заблестят.С усмивка той се обърна към нас.Имаше нещо гнило в тази усмивка.
"Това получават тези,които се правят на нещо повече,Роуз."-каза той и обърна телефона си към лицето ми.

Екранът беше черен,преди Дейвид да натисне върху него и видеото да започне.Единстено се виждаха черни обувки и малко част от черни дънки.Човекът се движеше на някъде,докато дишаше задъхано.Стигайки до позната дървена врата,мъжът спря и почука.Отново се чуваше задъханото му дишане,а камерата беше насочена към вратата,което беше препятствие да видя лицето му.Вратата се отвори и на екранът се появи познатото лице на майка ми,която изглеждаше по - нервна от всякога.Бавно преглътнах и за секунда погледнах към Хари,който също ме гледаше изплашено.Точно когато очите ми попаднаха на екрана,от телефона се чу силен изстрел и виждайки какво току-що се случи,силен писък изхвърча от устата ми.Веднага извърнах глава и очите ми се насълзиха,сещайки се какво точно гледах.Този мъж уби майка ми.И най - лошото е,че е снимал, докато го е правил.

Усещах как тялото ми отново започна да трепери,а сълзите ми вече се лееха по лицето ми.
"Какво направи?Защо я уби,тя не беше виновна за нищо!"-извиках аз през сълзите си,усещайки как мога да се откъсна от това въже и да хвана Дейвид за врата.
"Ще ти кажа едно нещо Роуз"-каза той и приближи лицето си към моето.-"В мен няма нито капка съжаление."
Бавно той се отдели от мен и изчезна от стаята.
"Ти си нищожество,Дейвид!Дано да гориш в ада!"-виках след него,опитвайки се да изкарам болката и гневът си.

Започнах да дърпам въжето,което е увито по ръцете ми,но виждайки че нищо не се получава започнах да се ядосвам още повече.Силно блъснах ръцете си в стената,после още един път и още един,докато не усетих как и двете ми ръце започнаха да изтръпват.
"Роуз,какво се случи?"-попита Хари,карайки ме да погледна към него.Виждането ми беше замъглено от сълзите и едва успявах да го видя,а не можех и да се избърша.
"Т-той я уби Хари.Той уби м-мама."-казах му аз с треперещ глас.
Знаех,че няма да каже нищо.Нямаше какво.Не искам да ме съжалява,защото ако аз не се бях опънала на Дейвид,тя щеше да е добре.
Облегнах главата си на стената и тихо започнах да плача.

  Толкова ли ще бъде зле ако поне веднъж се почувствам малко щастлива?Тъкмо животът ми потръгна - с Хари се сближихме и мислех,че всичко върви по план и изведнъж отново се намираме в началото,където всичко започна - мината.
  Тъкмо щях отново да започна да ругая Дейвид,когато от далеч,но и в същото време близо,се чу изстрел,а после и мъжки викове.Погледнах изплашено към Хари,който от своя страна стоеше напълно сериозно.Какво по дяволите се случва?

Здравейте!
Както ви обещах новата глава е тук и се надявам да ви е зарадвала!
Какво мислите?Какви ли са тези изстрели?Дали няма да се случи нещо?