『Please stop』

¦44¦

Шяоджун се прибра в дома си напълно изморен. Главата го болеше, очите му едва стояха отворени, а на всичкото отгоре бе получил съобщение от един от лекторите, че утре рано сутринта ще трябва да води лекция на първокурсниците. Какво по хубаво от това?

Той изръмжа уморено и затвори очи. Вече започваше всичко да му идва в повече. Отключи входната врата и влезе навътре в апартамента си. Закачи ключовете си на поставката в малкият коридор, след което се насочи към спалнята си. 

Започна да изкачва бавно и изморено стъпалата нагоре. След като ги изкачи, тръгна към стаята си, докато в главата му се въртеше разговора му с Дойонг от по-рано. Дори след като говори с по-големия, отново се чувстваше объркан и не можеше да вземе решение какво да направи.

Трябваше ли да продължи да се изнервя с ЯнгЯнг и Хендери или трябваше да се отдръпне от тях за известно време?

Влезе в стаята си и първото нещо, което направи, бе да свали якето си и да го метне на един от столовете в стаята. След това започна да разкопчава ризата си, докато в същото време въртеше главата си напред-назад, опитвайки се да раздвижи схванатия си врат. Захвърли ризата някъде на пода, след което се доближи до леглото, сядайки на него. Поседя няколко секунди в седнало положение, след което се излегна назад. Погледът му се озова прикован към белият таван на стаята и точно тогава мислите му за двете момчета отново го връхлетяха.

-Изморен съм физически и психически вече.-започна да си води монолог той.-Дали не трябва да послушам Дойонг и хубаво да помисля над това да почна на ново без ЯнгЯнг и Хендери? Беше ли възможно да ги забравя и да мина напред без тях?

Поклати отрицателно глава, след което въздъхна. Как можеше да бъде толкова объркан? Защо му беше толкова трудно да взема решения напоследък и защо не можеше просто да прекрати досегашният си начин на живот, както бе направил преди седем години? Какво толкова му пречеше да сложи чертата и всичко да свърши? Какво бе различното сега?

Не беше в болница? Това, че сам трябва да вземе това решение? Че не знае кой ще остане до него, след като вземе това решение?

Кое толкова му пречеше?!  

Усети нещо в джоба на дънките му да вибрира, поради което се надигна леко и погледна към дънките си. Бръкна във въпросният джоб, от който бе тази вибрация, вадейки телефона си от там. Доближи устройството до лицето си, поглеждайки изписаното име на екрана. Виждайки името на брат си, сърцето му забърза ритъма си.