Забранено Моя (ВИС-3 №5) (18+)

Глава 9

ЗДРАВЕЙТЕ, ЗДРАВЕЙТЕ СКЪПИ УАТПАД СЪРАТНИЦИ! КАК СТЕ ДНЕС? НАДЯВАМ СЕ ДОБРЕ. 

ПРЕДСТАВЯМ ВИ НОВАТА ГЛАВА  И СТИСКАМ ПАЛЦИ ДА ВИ ХАРЕСА. 

ХВЪРЛИЛА СЪМ ИЗВЕСТНИ ТРОХИ ОКОЛО НАШИТЕ *НАДЯВАМ СЕ* ЛЮБИМИ ГЕРОИ, ТАКА ЧЕ Е ВЪВ ВАШ ИНТЕРЕС ДА СЕ ПРЕВЪРНЕТЕ В КОКОШЧИЦИ И ДА ГИ ИЗКЪЛВЕТЕ, ХД. 

ИСКАМ ВОТОВЕ И КОМЕНТАРИ ТАКА КАКТО ИСТОРИЯТА МЕ ПОДЛУДЯВА И ИСКАМ ДА СЕ ХВЪРЛЯ В ПАНЧЕРОВСКОТО ЕЗЕРО. 

НАУ ЕНДЖОЙЙЙ

ЛОВВВВ ЮЮЮЮ ВЕРИ МЪЧКАТА

*Павел*

Цяла България беше настръхнала. Определено този атентат ни разлюля и колегите от Контратероризъм работеха неуморно, а ние все още нямахме никакъв успех по случаят с Марин. Момчето беше все още при нас, защото идеята да го пуснем хич не ми харесваше. Можеше да се окаже полезен, а и ако опасенията ми че го бяха пратили като жертвено агне се окажеха верни, то който и да го беше вербувал щеше да го убие на място. Знаех, че лъже за това какво е видял, но можеше да бъде полезен за нещо друго, а именно да ни заведе при шефа си. Само трябваше да го пообработя и да го убедя, че може да ни вярва. Момчето беше уплашено, но не разбираше че за него тук бе по-безопасно. Бях виждал десетки такива случаи обратно в Чечня. Децата винаги бяха на прицел, защото бяха наивни и правеха всичко, което им се каже от страх. За съжаление беше така и това беше чест подход на „приятелите ми" там.

През последните три дни не мислех нищо друго освен за работата. Дори най-накрая успях и да прогоня онова красиво изкушение от мислите си, та ми беше една идея по-спокойно и имах едни нерви по-малко на главата. Точно сега трябваше да фокусирам върху работата си и нямах право на грешки. Макар и само единият от случаите да беше мой имах странното предчувствие че са свързани. Нямаше да се учудя, ако някой бе продължил завета на Тимур или пък беше някой нов, който бе решил да си опита късмета и тук. Тук се навърташе някой чужденец това бе ясно, защото никой не дръзваше да действа на територията на Илиеви. Имаше някои, но те бяха дребни риби и работеха и се отчитаха на тях. Не вярвах да бяха тръгнали срещу тях и докато не стигнехме до нещо нямаше да предприемам нищо. Трябваше да действам разумно. Терористичният акт обаче не ми даваше мира. Родният ми град бе станал жертва и то не от кой да е, ами от мои сънародници. Винаги се бях определял повече като българин, но кръвта вода не ставаше. Носех и тази жилка в себе си, макар да бях роден и закърмен тук. Интересно ми беше какво беше подтикнало онзи осемнадесет годишен младеж да отнеме своят и на още петима души животите? Това беше едно дете десет години по-малко от мен. Защо бе оставило майка си и баща си да скърбят? Нима вярата си заслужаваше всичко това? Мамка му, аз самият изповядвах същата вяра, но това бе нещо което не разбирах. Вярно, бях вярващ само на хартия, но това бе отделен въпрос. Нищо не бе по-ценно от човешкият живот. Камо ли пък вярата. Отдавна го бях казал, ако ти е дотегнало толкова от живота че искаш да сложих край обеси се, глътни хапчета, застреляй се, каквото искаш прави, но не повличай и други хора със себе си.