Devil or not

22

Никол се извъртя рязко и се вгледа в мъжа пред нея, близо два метра висок, дълго черно палто криеше тялото му и го правеше да изглежда още по висок и слаб. Дългата му до раменете тъмно кестенява коса рязко контрастираше със светлите му почти бели очи.
- Аз - заекна, не знаеше какво да му отговори. Да му даде истинско обяснение щеше да е все едно да се обяви за луда. Гледаше я право в очите настоятелно, което я накара инстинктивно да отстъпи крачка назад.
- Една приятелка. Гласът и прозвуча неуверено.
Това поне бе вярно - успокои се вътрешно Ники.
- От детството?
Имаше чувството, че й се подиграва с този въпрос.
- Не е живяла тук, - уточни - но нейната прабаба е родена в този град.
Измисляше си, но трябваше да се измъкне от разпита. Този мъж я плашеше, малкото й пътешествие не преминаваше според планът й.
- Може да мога ти помогна, как е името на нейната баба?
Едва се сдържаше да не се разсмее, момичето бе притеснено и изобщо не му се получаваше да лъже. Избягваше погледът му, чудеше какво да прави с ръцете си и при въпроса, видя, че я изненада. Усмивката появила се на лицето му не бе дружелюбна.
- Не го знам, но приятелката ми се казва Мелиса - умишлено пропусна фамилията. Прехапа долната си устна, чувството, че нещо не е наред с човека пред нея нарастваше. Държеше се като глупава тийнейджърка, не бе притеснителна, но сега имаше чувството, че си е глътнала езика.
Очите му се присвиха сякаш името му бе познато.
- Може би съм чувал за нея.
За първи път Никол се зарадва и да не откриеше мъжа от сънищата си, новини за Мел щяха да й дойдат добре.
- Знаеш ли къде е? На близо ли е?
Въпросите просто се изливаха един след друг. Мелиса и липсваше и да я намеря щеше да й оправи значително настроението.
- Избяга от Ада, мръсницата.
Той се изсмя, но преди да възприеме смисъла на думите Никол се озова на земята. Острите му зъби пробиха нежната й кожа. Никога не бе изпадала в състояние на беззащитност, но с всяка секунда през която той отпиваше от кръвта, желанието й за живот намаляваше. Болката бе заменена от вцепенение. Облаците се появиха на небето и единственото върху, което бе съсредоточена бе промяната им. Дъждът закапа, а вампира върху нея, отпиваше звучно докарвайки я до състояние на погнуса. Капките дъжд бързо започнаха да прерастват в огромни. Бурята нямаше да ги подмине. Студът я скова. Ръцете й краката и бяха чужди. Отдръпването му не й донесе желаното облекчение, бе прекалено слаба. Изтощена, затвори очи. Стъпките на мъжа издадоха, че се отдалечава. В съзнанието й проблесна спомен нейния викинг.
- Харолд - промълви, докато дъждът се изливаше върху отпуснатото й тяло.
Това е краят.

*********†††*********
Себастиан спеше дълбоко, а когато видях часовника бе дванайсет и половина на обяд. Да бъде крал сигурно бе доста изморително, когато се запознахме определено изглеждаше по свеж. Заспал до мен можех да се опитам да го убия. Да ме остави да спя до него бе глупаво, но означаваше, че ми има доверие.
Вампирите със сигурност спяха по това време- идеална възможност да разгледам мястото, което наричаха Столицата.
Имах един чифт дрехи само, Себастиан бе споменал, че ще ми купи, но едва ли се бе сетил, гримовете бяха съвсем мираж.
Идеята бързо се оформи в главата ми - кратка разходка и да се върна преди да е станал.  Бариерата я нямаше, защото той бе в стаята, още в началото се досетих, че само в негово присъствие мога да напускам помещението, а той не бе предвидил, че може да заспи прекалено дълбоко.
Тихо на пръсти се измъкнах, молейки се свърхестествения му слух да не ме чуе. Когато затворих вратата искрено се радвах на успеха си.
Слънцето грееше слабо, въпреки че смятах, че вампирите спят по това време по улиците по улиците се разхождаха вампири. Или поне така си мислех докато не осъзнах, че всъщност навън имаше само жени - вещици. Вампирски курви. Майка ми така ги наричаше. Гледаха ме с любопитство, не бях сигурна дали са наясно, че кралицата им се разхожда при тях. Себастиан нямаше да одобри идеята ми.
Вампирите в този квартал определено не тънеха в разкош, на моменти ми напомняха на селяни. Жените, с които се разминавах изглеждаха смачкани и пречупени. Колкото повече навлизах в квартала, толкова по ясно ми ставаше. Всичко бе сиво и каменно, нямаше други цветова. В нито една къща нямаше цветя, прозорците и щорите бяха спуснати плътно. Дори малкия Торн бе цветен сравнение с това място.
- Казах ти, че повече няма да се повтори. Спри, моля те.
Виковете на жената се чуваха из цялата улица, но сякаш на никого не му пукаше. Жените вървяха с наведена глава и забързваха крачка, за да отминат по - бързо къщата. Оглушителен трясък. Последва тишина. Думите на Себастиан, че жените нямат права започваха да се оказват истина. Без да помисля се насочих към вратата на къщата, а яда нарастваше в мен. Жената отново изпищя и понеже единствено исках да й помогна потропах с юмрук.
Вампирът за секунди отвори врата, виждайки мазната му злобна физиономия реших да си поиграя. Пламъците го изгаряха, а аз просто гледах. Дори не осъзнавах, че цяла тълпа се е събрала зад мен.

Коментирайте и гласувайте. ❤️❤️❤️