Devil or not

Втора глава

Един месец по – късно

След забраната да ходя в университет, чувствах, че нещо не е наред. Не бях звъняла повече на родителите ми. Започнах работа в библиотеката на училището и се надявах, че все пак щях да се измъкна от градчето. Преди седмица в любимото ми заведение назначиха новодошлия Себастиан за управител, според най - близката ми приятелка Никол той изглеждаше страхотно. Даже повече истински бог така го определяше тъмната му къса коса почти черна, в комбинация със сини очи. Изглеждаше добре, но според мен бе прекалено мусколест и висок, и въпреки че ми се усмихваше, усещах, че изобщо не е чак толкова мил на колкото се правеше. Избягвах да контактувам с него. Вътрешно много се чудих защо е решил да дойде в толкова смотано градче, но Никол ми повтаряше, че съм мнителна и казваше, че най - вероятно е дошъл да си почине и имало слух, че е племенник на собственика на “При Маги”.

Телефонът ми иззвъня и аз подскочих. Непознат номер - мразех ги.

- Ники е, ще идваш ли при нас? Знаеш ли какъв купон става

- Не, уморена съм. От чий телефон, по дяволите, ми звъниш

- На Себастиян, беше така добър да ми услужи, оказа се, че съм си забравила моя.

- Утре ще се видим, изтрий номера ми.

Не исках да има телефонния ми номер, а още по притеснена бях, че Ники както и другите млади момичета бяха прекалено заслепени от него. Бях забелязала мрачното му изражение когато никой не го гледа, и той като мен не искаше да е тук.

Събудих се, имаше някой в апартамента ми. Ужасът ме скова. Нaредих си мислено да се успокоя и да светна лампата. Можеше да е някое животно. В този момент искрено съжалих, че нямам пистолет нито нож под ръка, а още по - лошото е че и да имах не можех да ги използвам. В стаята ми всичко изглеждаше наред, отидох до кухнята освен отворения прозорец ...
Мразех енергоспестяващите крушки докато светнат не можеш да видиш нищо. Изпищях цялата стена до прозореца беше нацапана с нещо тъмно червено, приличащо на кръв. Стената не беше просто нацапана пишеше - “Намерих те”.
Върнах се в стаята ми и взех мобилния си телефон. Звъннах на номера. от който ми се обади по - рано Ники. Когато вдигна започнах с обвиненията и блъфирането.„
- Видях те, как скочи от прозореца наглец. Как не те е срам да влизаш в чужди къщи и …
- Кой се обажда? - беше отговорът който прекъсна словесната ми тирада.
- Много добре знаеш - гневът се надигаше в мен - Затова ли дойде в този град за да правиш вандалски изцепки. Утре ще подам жалба, чуваш ли - Крещях истерично - И ела да го почистиш.
- Не знам за какво говориш - Затвори. Себастиан просто ми затвори, нямаше кой друг да е. Досега никой не бе влизъл в къщата къдете живеех, а той бе единствения нов.

Не се и опитах да заспя, изчистих кръвта, за съжаление не бе боя и си направих кафе. Едва ли щеше да се върне, но безспокойството в мен нарастваше. Щях да помоля колежката от библиотеката да остана при нея. Тя живееше в гломя къща в другия край на градчето с мъжа си и двете си деца Аманда бе с десет години по голяма от мен и ми бе като по голяма сестра, тя и ме уреди да работя при нея. Със сигурност щеше да ме прюти за няколко дни.
Работният ми ден започна ужасно сякаш точно днес всички жители на Торн бяха решили да дойдат и да си взимат книги. Аманда ми съобщи, че едното и дете е болно и няма да дойде на работа, а аз не исках да я притеснявам по телефона със снощната история. На живо щях дда и разкажа. Следобеда заваля зверски дъжд и реших да изчакам в библиотеката докато спре, но късметът не бе на моя страна и когато стана осем вечерта, реших, че няма смисъл да чакам. Сложих си качулката и тръгнах по пустата и тъмна улица. В нашия град само централната улица бе осветена другите бяха пракелено малки, че да си струват усилието плюс след девет часа единствино в петък и събота можеше да срещнеш някого. В другите дни всеки се прибираше веднага след работа или училище. Винаги си мислех, че има неписано правило да се прибираме до девет вечерта, но и Никол и Аманда ми казаха, че просто хората са такива иначе е безопасно.
Търсех ключа в подгизналата ми чанта, когато някой ме потупа по рамото. Подскочих изпуснах ключа и се разпищях. Мислите че това е последния ми ден на тази земя превзеха съзнанието ми.
- Успокой се - Себастиан ме хвана за раменете обръщайки ме към него. На лицето му липсваше фалшивото дружелюбно изражение. До него изглеждах като петокласник, той бе висок почти два метра, а аз едва метър шейсет и малко. Скритият гняв в очите му ме накара да потръпна.
- Пусни ме! Защо си тук? Да не би днес да носиш кофа с лайна, за да напишеш още нещо интересно по стената? - Избутах го и се наведох да взема ключа си.
- Сменила си цветът на косата си, русото повече ти отиваше. - замръзнах. Никога не го бях виждала, а никой тук нямаше ни най - малка представа за естествения цвят на косата ми или за миналото ми.
- Съжалявам, но никога не съм те виждала. - отворих входната си врата и понечих да я затворя.
- Нима? - изсмя се подигравателно и продължи - Предишното ти име Лара повече ти подхождаше, много скоро ще съжаляваш, че си оцеляла, а сега се заключи и спусни резето, защото нощта е пълна с мрачни създания, които с удоволствие биха проляли твоята кръв. Ти вече знаеш това.

Не, не знаех и нямах никаква идея какви са тези лоши създания, освен него - но той бе просто един огромен мъж, а не върколак или дявол. Вчерашните думи са били истина - той ме бе намерил и ме бъркаше със сестра ми. Но как така не знаеше, че имам близначка. Ако майка ми е получавала бележки от убиеца на Лара, той щеше да знае, че има и друго дете. Най - вероятно ме бе излъгала и не е имало никакви белжки. Какво крише тя
Исках да и звънна и да я разпитам, ако и кажех, какво се случва тука щеше да е по - зле. Първо щях да говоря със Себастиан, а после да избягам. Той щеше да даде светлина относно някои въпроси, само, че трябваше да действам бързо преди да е решил да ме убие.