Едва ли някога ще осъзнаеш, че твоите думи успяха да ме накарат да се почувствам и като най-щастливият и като най-тъжният човек на света.
Запомних всяка една дума, която ми каза, всяко едно изречение, било то добро или не. В началото думите ти бяха като лек за раните ми. Помогнаха ми да се почувствам достатъчен, обичан и ценен, каква заблуда само. Твоите мили думи бяха единственото нещо, което ми помагаше да продължа в моя хаотичен свят, те ми даваха силата да живея.
Мина време, реших да сваля всички огради, които бях изградил с годините. Оградите, които ме предпазваха от това, да бъда наранен. Премахнах и всеки защитен механизъм, защото вярвах, че няма причина да се страхувам от теб. Показах ти се такъв какъвто съм, а именно уязвим и пълен с любов, която исках да ти дам.
Но всичко бе унищожено. Твоите ласки се превърнаха в остриета, които бавно разкъсваха кожата ми. Сладките ти думи, станаха горчива отрова, която бавно ме убиваше. Комплиментите ти, на които се крепях подкосиха краката ми и паднах с грохот на земята.
Думите ти започнаха да ме нараняват по неописуем начин. Прекарах дълги дни и нощи, чувствайки се недостатъчен, чувствайки се празен и недостоен за твоята любов. Усещах ужасна болка в гърдите и не можех, дори да стана от леглото. Света за мен беше една сива каша.
И всеки път опитах ли да се изправя, ти ме замеряше с нова доза болка, по силна от предишната. Така и не осъзна какво значеше за мен всяка една твоя дума, всеки твой коментар, всеки жест. Не осъзна, че създаде рани, които ще трябва да лекувам месеци наред и дано ги излекувам. Не осъзна, че бях готов да ти дам всичко, което имах, всичко от, което се нуждаеше.
Най-лошото от всичко е, че все още съм афектиран от думите ти и те все още ме карат да се чувствам като тежко болен. Опитвам да се възстановя, но ти продължаваш да ме нараняваш, а аз не мога да се отдръпна от теб.
21.02.21г.
