Усещам как дъхът ми спира и не е онова чувство, което носи пеперуди в стомаха ти. Усещам как стомаха ми се свива на кълбо и как не ми стига въздуха, как болката между гърдите се увеличава и аз съм безсилен. Стоя пред края и се двоумя дали да се откажа,защото не мога да продължавам така. Чувствам как самотата и липсата на обич властват над мен и нямам сили да ги спра. Цветовете отдавна избледняха, а емоциите не се усещат, красотата, която виждах бе изсмукана от този, който ми взе щастието. Чувствам се ужасно, все едно съм никой и все едно на никого не му пука за мен. Нуждая се от обич и внимание, и делата и мислите ми крещят, че нуждата е спешна. Умирам бавно и никой не забелязва, никой не вижда отвъд фалшивата ми усмивка, как вътрешно гния с всеки изминал ден и как всяка една моя надежда изсъхва. Депресията ме разяжда, малко по малко, отвътре. Ума ми ме кара да мисля, че отговора на всичките ми проблеми и притеснения е един и същ, заблуден съм и всичко води до едно решение, до което не трябва никой от нас да стига, и дори да знам, че това не е правилно, чувствам как съзнанието ми ме подтиква към това решение. Всичките ми теготи, дърпайки ме надолу, замъгляват изцяло погледа ми над нещата. Правя неща, които мразя, само за да се почувствам добре за няколко минути, казвам неща, които знам, че не трябва да казвам. Все едно някой друг е поел контрол над тялото и мислите ми. Чувствам се неописуемо, неописуемо зле и единственото, което ми остава е изборът - избора дали да продължа, дали да се боря за едно, може би, по-добро бъдеще или да сложа край на всичко това, само с един размах. Трябва ми помощ да взема правилният избор.
19.07.2020г.
