Истината е, че не намирам сили, за да продължа. Болката е завзела целия ми ум. Вътрешно умирам. Аз бях този, който помагаше, а сега аз имам нижда от помощ. Този който вдигаше падналите, сега пада... и нямам никого. Никога не съм се чувствал по-самотен, неразбран, не оценен, необичан, не желан, мразен и отхвърлен. Всички обиди, които съм получавал през годините, кънтят в главата ми и ме карат да се чувствам ужасно, а мислех, че съм победил. Лошите погледи, които отправяха към мен, ме карат да забравя кой съм, карат ме да се чувствам като неудачник, а не като някой специален. Всичките рани отново се отварят и всички лошите спомени се връщат, за да ме унищожат завинаги.
Истината е, че умирам, но никой не забелязва, а опитах, опитах да споделя как се чувствам, опитах да потърся помощ, но безотказно. Живота в мен бива изсмукван и този път е необратим. Всяка сутрин след като се събудя, реалността и проблемите ми се връхлитат и отнемат всяка позитивна емоция. Всеки нов ден е все едно умирам отново и отново и всеки нов ден наивно продължавам да вярвам, че всичко ще се промени. Самозалъгвам се, че има хора, които са до мен, но не са, не и достатъчно. Всички продължават, а аз съм заседнал в ума си и не мога да продължа. Губя себе си, губя разсъдък.
Истината е, че се предадох и не виждам път напред!
