*,,-Гледай само в бъдещето!''
*В тази история ще прочетете как Y/n-сираче с лечителска дарба, се сближава със семесиство Тодороки. Най-сетне се чувства намерила щастието докато...
...Той не се появява.
*,,-ТОЯ!''
Ставам и Даби го няма. Апартамента е празен. Огладнявам, а в хладилника няма нищо. Нямам и пари. Решавам да изчакам Тоя. Вчера точно преди да заспа ми каза истинското си име.
-Y/N!!-почука се на вратата.
,,Този глас ми е познат... ТОГА!?''
Инстинктивно отварям. Пред мен е Тога, а на гърба и е Даби. Миризмата на кръв обзема целия блок.
-КАКВО Е СТАНАЛО??! БЪРЗО ВКАРАЙ ГО!
Тя без да каже нещо влезе. Помогнах и да го сложи на дивана.
-Остави на мен. По-добре си върви!
-Сигурна ли си?
-Да, Химико!-гласът ми трепереше.
-Добре тогава. Свържете се с лигата после-каза ,затваряйки врата зад себе си.
-Даби...!-започнах да го разсъбличам. Пред мен се появиха осем отворени рани. Имаше и вътрешен кръвоизлив.
Не говорех много по време на лечението. Ако сега не беше дарбата ми той... Този момент бях благодарна с цялото ми сърце и душа. Бях се привързала към него. Пред очите ми се редуваха наши моменти. Сякаш аз умирах. Мислех си, ами какво , ако не успея? Концентрирах се. След 6 часа упорит труд бях на половина готова. Другото трябваше да мине само. Даби спеше. Не каза нищо нито един път. Но се усещаше, че е в съзнание по време на всичко това.
,,Как е издържал?!?''
-Y/n...-чух гласа му. Вече беше минал около час.
-Даби, трябва да си почиваш и то за дълго-надвесих се, започвайки терапия.
-Ако те пусна... Ще избягаш ли?
,,... Какво да кажа? Не! Какво искам? Y/n..."
,,Най-сетне живота ми се изпълни с поне мало щастие. Той... Мразя го, че ми го отне. Но..."
До вчера щях да кажа ,,Трябва да се върна... При тях!'', но сега е различно. Мъжът със сините пламъци ми даде повече от една причина да се усмихвам. Грижеше се за мен. Спаси ме. Сподели с мен моменти, които никога не съм мислела, че ще преживея. Направи ме щастлива.
-Ще се грижа за теб докато не се оправиш... Само това мога да ти кажа!-наведох глава.
-А, то кога е?
-Месец...
-Добре, след месец си свободна-каза, опитвайки се да помръдне.
,,КАКВО...? Та нали каза...''
Погледнах го с невярващ поглед. Отвърна ми само кимайки.
Мина седмица. Най-важната от възстановяването. Поръчвах храна от интернет, използвайки неговия портфейл. С лекарствата беше същото. Бях си дала обещание да му помогна до край. Поне това трябваше да направя. След тази седмица вече вървеше. Излизахме на разходки и дори ходехме до близкия кей.
-Даби! Виж!-посочих лунапарка. Можеше ясно да се види от тук.
-Лунапарка... Y/n, след всичко случило се... Ти още гледаш на това място с усмивка... Не си ли искала то просто... Да изгори?!-при края на думите му се обърнах. Застанах зад него, насочвайки погледа му точно към мястото, давайки му уютна прегръдка.
-Би ли изгорил единствения си дом. Единственото място, което не те е изхвърлило, като безпомощен боклук. Представи си. Прекарал всяка нощ на пейка, която тогава си мислел за най-удобното нещо. Завивал си се с нечии загубено яке. Би ли унищожил детството си?
-... Не би ли? Аз отдавна го сторих...
-Какво?
-Нищо.
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
