Залогът 🔞

Глава 5

Анди

На следващата сутрин пиех кафето си в едно от малките кафенета, разположени около търговския център и наблюдавах как живота кипи около мен.
Мястото бях избрал стратегически – беше близо до детския лагер и се надявах да мерна Джия и дъщеря й.

Много ми се искаше снощи да отида при тях, но се въздържах, защото макар и малката да изглеждаше екзалтирана, видях очите на майка й. Тази жена се боеше безумно от нещо, но не знаех от какво. Тя беше единствено ключов свидетел на убийството на съпруга си и беше изчезнала от защитената квартира по незнайно какви причини.

Като бивш анализатор във ФБР не ми беше трудно да й съставя профил и след това да намеря първата следа, която беше оставила след себе си. Следвах я като хрътка, надушила кокал, но в един момент Джия и дъщеря й бяха изчезнали преди месец.

Единственото нещо, което не ме караше да се отказвам от случая, беше заплащането, което ми се предлагаше. Не разполагах с безгранични средства, а свежите пари в сметката ми щяха да подпомогнат разрастването на кантората ми. Сан Франциско не беше евтин град. Трябваше да наема поне още двама служители, за да мога да обхващам повече от един случай.

- Ще желаете ли още нещо, господине? – младата сервитьорка беше застанала до масата и ме откъсна от мислите ми.

- Не, не, благодаря. Ще остане само кафето. – усмихнах й се любезно.

- Е, щом ще е само кафето... – тя отмести малката ваза встрани и пъхна сгънато листче под нея – Това е за всеки случай.

Смигна ми и се отдалечи бързо. Знаех какво има написано на листчето – номерът и името й, но не мислех да се възползвам. Не ми се случваше за първи път да ми оставят такива и аз знаех защо – все пак се оглеждах в огледалото всяка сутрин.

Отпих от кафето си и изведнъж я видях.
Беше с някаква блондинка и разговаряха докато вървяха. Оставих пари за кафето плюс бакшиш и тръгнах след тях на известно разстояние, така че да мога да ги чувам.

- Джулс, ще пусна обява за заместник на Шейн. Ах, този Матю...

- Да, цялата му банда роптаеше до небесата докато чистеха сътворената мизерия.

- Това е най – малкият проблем, Шейн е със счупен крак, а спешно ни трябва човек по поддръжката. Не мога да се занимавам и с това.

- Знам, Джо, обаче никой не изяви желание да работи в лагера, освен Пит пияницата.

Ммм, интересно, имаше някакви проблеми в Рая май. Видях шансът си и реших да го сграбча, но трябваше да действам внимателно. Двете жени влязоха в някакъв магазин, а аз реших да се прибера в малкото хотелче, в което бях отседнал и да изчакам вечерта, когато щях да си купя вечерният вестник. Така щях да имам оправдание, за да кандидатствам за позицията в този лагер.
Какво толкова можеше да се обърка?

Джия

Приготвях вечерята, а Мия седеше на пода в кухнята и играеше с куклите си. Сложих нарязаните зеленчуци в тигана и тогава чух потропване на вратата.

- Влизай. – извиках, защото по това време можеше да е само Джулс – В кухнята сме.

- Ммм, мирише страшно вкусно. Добър вечер.

Изпуснах дървената лъжица, когато чух дълбок мъжки глас и рязко се обърнах – на прага на кухнята ми стоеше непознатия мъж от магазина. Очите ми се разшириха от ужас - как ни беше намерил?

- Хей, принце, носиш ли ми маршмелоу? – Мия стана и тръгна към него.

- Мия, ела веднага тук. – повиках дъщеря си и заех леко заплашителна поза, въпреки че знаех, че няма как да се преборя с него – Какво правите тук?

- Хей, спокойно, тук съм за работата. – той вдигна ръце и видях в едната пакета с меки бонбони от вчера.

- Как разбрахте, че търся работник? – не се предавах аз.

- Ами, има обява и тъй като си търся работа, реших да се отзова. А и малката ме покани вчера...

- Работата не е за вас. – отсякох, не го исках наоколо – А и имам вече няколко кандидата.

- Хайде де. – усмихна се той – Не започнахме добре. Казвам се Анди и съм повече от сигурен, че ще се справя с каквато и работа да имате. Много съм сръчен.

- Може ли да излезете отвън? Аз ще дойда след минутка, за да поговорим.

Опитах се да го накарам да се отдалечи от дъщеря ми. Той, за моя изненада, кимна и каза:

- Добре, повелителко на черпака, ще те изчакам отвън. Но не се бави.

Какво каза той току – що? Повелителка на черпака ли? Кипнах на момента.

- Мога да Ви кажа, че с тези Ви думи не печелите нищичко. Не съм никаква...

- Добре е да го знам. Записвам си – Не носи на майтап. Още някое негативно качество, за което трябва да зная? Тънкообидност? Склонност към насилие? Истеричен рев?

- Мами, какво е "тънкубидност"? – „застрелях“ с поглед натрапника, щях да се разправям с него след малко, а сега се обърнах към дъщеря си.

- Това е, когато човек се обижда от малки неща, Мия.

- Какви малки неща? – продължаваше да разпитва тя.

- Малки цици? Плитък мозък? – включи се и той.

- Мами, какво е „цици“?

Щях да го убия. Какви ги дрънкаше този простак? Не виждаше ли, че има малко дете в стаята? Малоумен ли беше?

- Ти – посочих към него – вън! А ти, Мия, ще седнеш тук на стола и няма да мърдаш докато не се върна.

- Но какво са „цици“? – упорстваше тя и знаех, че няма да ми се размине с обясненията после.

- Майка ти има такива, малката. Трябва да е в състояние да ти обясни.

Ако можеше да ми се размине убийство, щях да го халосам с тигана по главата. Запазих самообладание, изключих котлона и казах на Мия:

- Скъпа, след като изпратя невъзпитаният чичо ще ти обясня тази думичка.

- Ох, това заболя. – той се хвана театрално за сърцето, като имитираше болка – Все още съм само на трийсет години, трудно ми е да се възприема за „чичо“.

- Радвайте се, че не казах нещо друго. А сега – излизайте оттук.

Мия се настани на стола послушно и аз излязох навън след разкошният нагляр с голямата уста. Смятах да му посоча пътя, защото ме беше вкарал в конфузна ситуация – как, за Бога, да обясня на тригодишната си дъщеря какво са „цици“...