Залогът 🔞

Глава 33

Анди

Черното дуло на пистолета, който огромната горила държеше, сочеше право към Джия.
Все още държах телефонът си в ръка, след като бях получил съобщението от момчетата, които всеки момент щяха да влязат не особено тихо в къщата. Трябваше да изненадам копелетата, затова бързо изключих звука зад гърба си и с няколко натискания на бутоните се надявах да съм избрал Ейдън.

- Хей, ти. – изръмжа едрият тип – Ръцете! Да ги виждам.

Ловко мушнах телефонът си в джоба, изпънах ръце напред и в мига, в който чух как някой започна да говори от другия край, извиках.

- Няма да ви се размине, нали сте наясно? Ченгетата пътуват насам, сенатор Андрюс или може би трябва да Ви наричам господин Смит? Как предпочитате?

- Ех, Анди, Анди... Момчето ми, знаех, че ще разкриеш бързо кой съм. – сенаторът се усмихна от ъгъла, който беше заел – Малката ти приятелка знае ли, че аз те наех да я откриеш? Колко забавно, нали? Доведе я право при мен, за което ти благодаря. Колкото до ченгетата, сигурен съм, че ще намерят два трупа – вашите. Отдавна ще съм се изпарил оттук, с ключа за сейфа, разбира се. А дори и да пристигнат преди това – не ми пука, най – много да пазят пред вратата. Давам им много щедри дарения всеки месец, приятелю, ако правилно ме разбираш. Едва ли ще арестуват сенатор, който е толкова благосклонен към тях.

- Няма да победите в тази игра, трябва да сте наясно. – продължавах, като се наслушвах за звуци от външната страна на вратата, но такива липсваха – Нима мислиш, че сме толкова глупави, а? Дори и да даваш дарения на един участък, няма как да подпомагаш всички, нали?

- О, колко си наивен, чак е дразнещо. – Андрюс махна небрежно с ръка, сякаш прогонваше досадно насекомо от лицето си – Малката, езикът ли си глътна? Предлагам да започнеш да претърсваш стаята на малкото си съкровище, за да не се налага да застреляме приятеля тук.

- Но аз не знам къде е ключа... – Джия беше пребледняла като платно, страхувах се да не се свлече на земята.

- Търси, търси. – гигантът с пистолета се размърда – Почвай.

Джия отвори гардеробчето на Мия и започна да претърсва дрешките й, ръцете й трепереха от нерви.

- Ще ни убиете, нали? – гласът й се разнесе неравно.

- Разбира се, че ще ви убием. Знаете прекалено много. – сенаторът се ухили мазно – Не мога да изложа кампанията си на риск, а вие ще се разприказвате. Не съм стигнал чак дотук, за да ме провалят един частен детектив и една журналистка, нали? Мъжът ти трябваше да ми даде флашката тогава и може би щях да го оставя да живее.

- Така и така ще ни убиеш, - започнах аз – какво толкова има на тази флашка, че да струва три живота?

- О, нищо особено – просто един човек, който заведохме с Майки на кратка разходка.

Чух тихо изцъкване някъде зад себе си, което ми подсказваше, че момчетата са от двете страни на вратата. Затова продължих да подпитвам самонадеяната мижитурка – исках да си признае всичко. Бях сигурен, че Ейдън записва разговорът ни, беше хитър като лисица.

- Разходка, която е свършила къде, Андрюс? В някое езеро? На някой строеж? Какво направи на човека, за да се докопаш до имота му?

- Тц – тц – тц... Щом искаш да знаеш, добре, едва ли ще живееш още дълго, за да разкажеш на някого. Неговият имот ми трябваше, а той отказваше а съдейства и се наложи да му сложим циментови ботуши. Защото глупакът не разбираше, че ще получи огромна сума за малкото си мизерно магазинче. Така и не можах да разбера хората, които са се вкопчили сантиментално в някаква си сграда. Скоро там ще бъде построен страхотен център. – Андрюс изглеждаше някак замечтано, докато излагаше плановете си – Малшанс, че онзи журналист беше там и е заснел всичко с камерата си. А най – забавното от всичко беше, че се свърза с мен и ме заплаши. Горкият, ако не го беше направил, щеше да е още жив, защото нямаше да знаем за съществуването на този запис. Флашката ми трябва, малката, търси по – усърдно, нямам цял ден на разположение. Майки!

- Мърдай. – Майки я побутна към къщичката за кукли ма Мия, но малко по – грубо, отколкото трябваше и Джия падна на земята.

- Полека, говедо. – извиках и понечих да отида при нея, за да й помогна да стане.

- Да не си мръднал, иначе ще я гръмна в капачката. – изръмжа онзи.

- Добре, добре, спокойно. – не исках Джия да пострада преди да съм й казал колко много държа на нея, че съм влюбен в нея, че искам тя и Мия да станат моето семейство.

Погледнах я и се надявах всичките ми чувства и мисли да са отпечатани върху лицето ми. Тя срещна погледът ми, очите й бяха пълни със сълзи, сякаш не виждаше как можем да се справим с надвисналата опасност и да излезем невредими. Тя знаеше, че момчетата са отвън, защо не ми вярваше?

- Търси, кучко. – изгърмя гласът на Майки – Иначе ще го застрелям. Или защо да не се разходя до онзи лагер и да навестя приятелите ти и дъщеря ти?

Видях как нещо в погледа й проблясна диво. Не, тя щеше да направи нещо откачено. Мамка му! Чух дивият й рев и я видях как скочи върху Майки като побесняла котка.

- Изрод! Да бе си посмял да докоснеш детето ми! - крещеше тя и дереше лицето му с ноктите си.

- Джия! – хвърлих се напред и изкрещях – Сега!

Всичко се случваше пред очите ми на забавен каданс – Джия драскаше и скубеше Майки, беше скочила върху гърба му, а онзи размяташе ръце във въздуха от неочакваната атака, пистолетът гръмна, а вратата се отвори с трясък зад гърба ми. Усетих острото жилване от куршума и внезапно се стоварих на земята, чувах писъците на Джия, крясъците на Ейдън и Хънтър...

Видях как се справиха със сенатор Андрюс и му сложиха белезници... как Хънтър издърпа Джия от Майки и с един удар го просна на земята... След това не виждах нищо...