Залогът 🔞

Глава 32

Джия

Имаше само едно място, където Джъстин можеше да е оставил ключът за сейфа и то беше в нашата къща. Домът, който бяхме напуснали с Мия преди месеци и беше изпълнен с много щастливи спомени.
Треснах вратата на колата и Анди ме погледна с крайчеца на окото си.

- Скъпа, знам, че се дразниш, но те предупредих.

- Не може да е чак толкова трудно да го намерим, нали? – прокарах пръсти през косата си – искаше ми се да се оскубя от яд – Да вървим, нямаме време. Казах на служителя на банката, че ще се върна възможно най – бързо.

- Ок, тръгваме. – телефонът му иззвъня и прекъсна мисълта му по средата – Кам е.

Той вдигна,  а аз се зарових в спомените си.
Къде би могъл Джъстин да остави нещо толкова важно? В кабинета му имаше безброй шкафчета, картини, документи... Щеше да падне адско търсене.

- Да, Кам, благодаря ти, че ми каза. Да, да, тук е... – Анди ме погледна бързо – Разбира се, че ще й предам. Да... Чао.

- Какво става? – попитах нервно.

- Нищо, успокой се. Просто Кам ми каза, че Хънтър и Ейдън са тук, в случай, че имаме нужда от помощ. Разбрахме, че на полицията не може да се има доверие. Имаш ли нещо против да им съобщя адреса, на който отиваме?

- Не, нямам.

Той написа кратко съобщение и след това потеглихме към бившият ми дом.

***

Къщата изглеждаше все така приветлива, въпреки че прозорците й бяха прашни и тревата беше избуяла.
Не бях мислила, че ще отсъствам толкова дълго, за да се занемари така.
Надявах се ключа за входната врата да стои още под онази саксия с кактуси. Винаги оставях по един резервен, защото се случваше често Джъстин да загуби своите.

Милият, беше толкова разсеян, но за сметка на това, в професията си беше като бултериер – не се даваше на никой и беше страшно упорит.

- Ехааа. – Анди паркира колата до бордюра отпред – Разкошно местенце си имаш тук.

- Щом казваш – така да е. В момента къщата ми носи само болка...

- Джия... - той посегна да хване ръката ми, но аз се отдръпнах.

- Недей, Анди.

Пресякох по – нататъшните му опити за разговор с мен, исках да влезем и да излезем оттук бързо. Тръгнах по бетонираната пътека и спрях малко преди да стигна входната врата.
Задъхах се и усещах смазващото чувство на вина и празнота... Не можех да дишам...

В паметта ми нахлуха спомени за Джъстин – усмихнат, чакащ ме на стола на верандата, играещ си с Мия, сериозен и вглъбен в работата си...
Една сълза се търкулна по бузата ми, когато усетих ръката на Анди върху кръста си.

- Нали знаеш, че не бързаме за никъде, скъпа? Дори не е нужно да го правим днес.

- Не, да свършваме с това. – отдръпнах се леко от него, губейки топлината на дланта му и  закрачих целеустремено към вратата.

Усещах тихото му присъствие до себе си, сякаш разбираше, че това трябва да го изживея сама. Не говореше, но беше до мен.

Повдигнах саксията и ключа си беше там, взех го и отключих входната врата. Поех си дълбоко въздух и прекрачих прагът.
Всичко си беше така, както го бях оставила.
Защо не бях казала на някоя от съседките ми да идва и да полива поне нещастните ми цветя, които вече се бяха превърнали в изсушени самотни стръкчета?
А, да, защото бързах да спася живота на дъщеря си, затова.

Запътих се към кабинета на Джъстин и отворих вратата – лъхна ме застоял въздух и веднага отворих прозореца, за да влезе малко свеж такъв.

- От къде да започнем търсенето? – Анди се обади за пръв път след като бяхме разменили няколко думи на пътеката.

- Аз започвам от бюрото, ти можеш да погледнеш в онзи шкаф.

Заехме се за работа и бавно, и методично претърсвахме всяко кътче в кабинета.
Мина един час, но не успяхме да намерим ключът за сейфа.

Подпрях главата си на дланите и отпуснах раменете си. Трябваше да помисля. Джъстин имаше навика да крие разни предмети на странни места. Веднъж беше купил бонбони на Мия и ги беше скрил в стара сламена шапка, друг път ми беше донесъл цветя, в които беше поставил гривна за мен...
Значи, можеше да го е сложил на безброй много места из цялата къща.

- Дали да не потърсим и в другите стаи? – попита ме Анди и погледна разсеяно телефона си.

- Може би ще трябва, Джъстин беше много необикновен човек. Поднасяше ни подаръци, но трябваше да ги търсим.

- Видях, че имате доста снимки и картини по стените. Дали пък няма да е там?

- Нищо не пречи да проверим. Само да не ги унищожаваме.

Обърнахме всяка снимка в рамка, махахме рамките, опипвахме ръбовете на картините – нищо. Сякаш скапаният ключ беше изчезнал вдън земя.
Тръгнахме към спалнята – не бях изпразнила гардеробът му, така че се надявах да го намерим в някой от джобовете му. Като нищо можеше да го е забравил там.

- От кога каза, че не си идвала тук? – попита Анди и отново погледна телефона си.

- Не съм стъпвала от нощта, в която с Мия избягахме... Защо?

- А, нищо. Имам чувството, че...

Кратко изпиукване го уведоми, че получи съобщение.

- Момчетата са отвън. Ще влязат след малко, Ейдън трябва да вземе нещо. Къде е стаята на Мия? Нека проверим първо там, а?

- Добре, както кажеш.

Застанах пред вратата на детската стая и изведнъж усетих свеж полъх. Странно, дали не бях забравила отворен прозорецът й?

- Джия, усещаш ли...

Отворих вратата и се озовах срещу най – големият си кошмар.

- Добър ден, приятели. - Майки се извисяваше над малката къща за игра на Мия и беше насочил пистолет към нас.

- Колко мило, че решихте да се присъедините към нас, госпожо Люис. - обърнах се и срещнах очите на сенатор Андрюс, който ми се усмихваше с вълча усмивка - Толкова сте предсказуема... Но, да благодарим на късмета си. Сега, имате ли нещо против да намерим този ключ за сейф и да се върнем в банката? Смятам, че ще ни съдействате с удоволствие, ако не искате приятелчето Ви да свърши по същия начин, като съпруга Ви...