Залогът 🔞

Глава 3

Джия


Паркирах пред хипермаркета и спрях музиката. Погледнах към Мия и я попитах:

- Сега, слънце, мама трябва да напазарува малко, а ти ще се държиш като добро момиче, нали?

Тя направи муцунка и тръсна двете си плитки.

- Ще ми купиш ли нещо, мами?

- Естествено. – успокоих я – Сега ще дойда да те откопчея от седалката и после ще вземем количка за покупките.

- Ще се возя лиии? - звънкото й гласче огласи купето на колата ми.

- Да.

Радостният й писък достигна до ушите ми в момента, в който затварях вратата на колата. Скоро трябваше да я върна, защото договорът ми изтичаше. Трябваше да помисля за нова кола и знаех кого точно да помоля да ми помогне в намирането на изгодна такава.
Взех Мия на ръце и тя ми прошепна в ухото:

- Искам торта.

- Но ти нямаш рожден ден днес, слънце. Чак след седмица е.

- Да, но тортата няма как да го знае, нали?

Разсмях се от отговора й – беше много хитра и знаеше как да си изпроси това, което иска.

Изведнъж ме обзе чувството, че някой ни наблюдава и извърнах глава. Хората сновяха между колите, някои прибираха покупките си в багажника, други отиваха към магазина точно сега. Никой не ни наблюдаваше, като че ли...

И все пак, това натрапчиво усещане не изчезваше. Погледът ми се спря на сребрист „Лексус“, който беше спрял няколко коли вдясно след моята. Регистрационната му табела сочеше, че автомобила е калифорнийкски.

Мхмм... Забързах крачка към магазина с Мия в ръцете ми и се надявах предчувствието ми да ме лъже.

Анди

Щом тя се отдалечи на безопасно разстояние, слязох от колата си и тръгнах към магазина. Макар и да беше далеч пред мен, не можех да не се възхитя на извивките й. Тази жена беше наслада за окото ми, но сега трябваше да включа чара си, ако исках да се вмъкна по някакъв начин в лагера.

Взех количка за пазаруване и я затиках към входа на хипермаркета, побутвайки слънчевите си очила. Не бързах прекалено много – просто се стараех да изглеждам като част от тълпата.
Не след дълго я открих между рафтовете, явно водеше някакъв спор с детето.

- ... Миличка, не може да купим тортата сега...

- Но аз я искам, мамо. – малката тропаше с краче по земята и плитките й потрепваха в унисон с движенията й.

- Мия, ако оставиш мама да напазарува спокойно, ще купим сладолед...

- Не искам.

- Или пуканки... Какво ще кажеш да купим и малко маршмелоу и да си направим огън довечера, за да ги изпечем?

Виждах как детето се колебае и беше почти готово да отстъпи. Взех голям пакет от меките бонбони и го сложих в количката, но така, че тя да може да го види. А също и майка й.
Усмихнах се в нейна посока, мдаа, бях привлякъл вниманието й. Приближих се до тях и казах:

- Маршмелоу ли чух? Обожавам маршмелоу, изпечен на клечка. А ти, малката?

- И ние ще си направим такова довечера. – каза момиченцето и хукна към рафта, за да избере най – големият пакет.

- Понякога е нужно само малко отклоняване на вниманието, нали? – намигнах на Джия, а тя ме гледаше сякаш ми е поникнал рог на челото.

- Мия, да вървим. – повика детето и тона й беше леко изнервен – Трябва да купим продуктите, които Джулс поиска.

- Ето, - момиченцето вдигна огромният пакет с бонбони към мен така, все едно разиграваше сцената от „Цар Лъв“ – и ние си имаме вече...

- Дай ми ги. – Джия взе пакета и го прибра в количката.

- Мамо, може ли да поканим този чичо на гости? Да изядем и неговите маршмелоу?

- Мия...

- Ааа, ами не знам къде живеете. – засмях се аз.

- В лагер „Голямата стъпка“...

- Извинявайте господине, не й обръщайте внимание. Много е приказлива. Хайде, Мия. – тя повдигна детето и го постави да седне в количката.

- Да не забравиш да дойдеш. – ухили ми се малкото човече от новата си позиция – Довечера.

- Още веднъж, извинявайте.

Гледах как Джия се отдалечава и се чудех, ако приема поканата на детето какви ли неща още щях да науча. До ушите ми достигна част от речта на Джия:

- ... нали съм ти казала да не разговаряш с непознати?

- Да, но той беше красив...

Изпънах рамене от кеф – едно малко момиченце ме беше оценило по достойнства.

- Може, Мия, но не е редно да каниш непознати...

- Но той има маршмелоу.

- И така не става, скъпа. Човекът може да не обича да дели...

Представа си нямаш, сладур, колко не обичам да деля. Постоях още малко и ги погледах как трупаха консервирана царевица и месо в количката и след това изчезнаха зад ъгъла.

Може би не тази вечер, но скоро щях да се появя в този лагер. Само трябваше да е правдоподобно и се налагаше да си измисля роля, с която да се впиша.

Единственото неудобство щеше да е присъствието на толкова много деца...
Отново потръпнах.