Залогът 🔞

Глава 11

Анди

По дяволите, бях се издънил по – рано, наричайки я с истинското й име. Само можех да благодаря на Бога, че така се беше разсеяла от нещо, че дори и не разбра за сторената от мен глупост.

Джия не си поплюваше и непрекъснато ме скастряше за нещо - страшно много ме възбуждаше с поведението си и сега случаят не беше по – различен. Усещах накъсаният й дъх срещу устните си, трябваше само малко да се наведа и отново щях да я целуна. Виждах порозовелите й бузи и как прокара език по долната си устна, навлажнявайки я.

Може би трябваше да направя точно това, за да я побъркам съвсем и да не си спомни изобщо как я бях нарекъл. Само това ми липсваше – да проваля прикритието и трудно спечеленото й доверие.

Което ме навеждаше на мисълта, че още не се бях свързал със Смит. Тя се възползва от моментното ми вцепенение и се отдръпна назад.

- Не смей да правиш нищо, дъщеря ми е вътре. – каза тихо и отново се зае с проклетата риба.

- Разбира се. – временно се примирих със ситуацията, но много скоро нямаше да отстъпя толкова лесно – И така, къде е бащата на Мия? Снощи ни прекъснаха и не можахме да довършим разговора си.

Тя остави ножа на дъската и се загледа замислено в мен.

- Защо толкова искаш да знаеш?

- Защото, скъпа моя, както казах снощи – не обичам да деля.

- А кой е казал, че трябва да делиш нещо, което не е твое? – в очите й блесна гневен блясък.

- Знаеш, че е въпрос на време нали? Не се прави, че между нас няма привличане, Джоана, защото ще излезеш долна лъжкиня.

- Виж, Анди... не мога да се обвържа с никого.

- На този етап? – попитах с надежда.

- На никой етап. С бащата на Мия се случи злополука и той никога вече няма да бъде до нас. Не мога да се обвържа с друг мъж и да дам надежди на дъщеря си – тя се привързва адски бързо. Какво ще стане, ако ти дам шанс и в един момент решиш, че не искаш да си повече с мен? Ще нараниш и мен, и нея, така че по – добре да стоим далеч един от друг. 

- Мъртъв ли е? – питах, въпреки че знаех прекрасно отговора на този въпрос, но исках да разбера дали ще сподели с мен още малко.

- Да. – отсече тя и разпори следваща риба.

Тя се разкриваше всеки ден по малко пред мен и това ми даваше надежда, че нещата можеше да се случат по лесния начин и щях да ги отведа, двете с Мия, безпроблемно в Сан Франциско. Само че, кой беше този лесен начин?

Чувствах се безумно привлечен от нея, а тя се беше затворила като мида в черупката си. Мия изскочи на верандата при нас и завика:

- Принц Прекрасен, изпрах ти тениските. – усмивката й беше толкова заразителна, че и аз й се усмихнах.

- О, така ли? – клекнах пред нея и се изравних с очичките й, които светеха радостно -  Прекрасна новина, тъкмо ми свършиха чистите тениски.

- Мия, - тревожният глас на Джия се чу над мен – къде изпра тениските на Анди?

- В банята. – отговори малката красавица.

- В банята ли? Но пералнята не е там... Господи!

- Ех, мами, с вода ги изпрах.

- Не, не, кажи ми, че не си ги изпрала в тоалетната. – вече и аз се притесних от това, което чух и се изправих.

- Разбира се, че в тоалетната. Там има вода.

Детето влезе вътре и ни остави със зяпнали усти. Последвахме я и видяхме как малката перачка на тениски ги потапя една след друга в тоалетната чиния и пее с пълно гърло някаква детска песничка.

Джия се хвана за челото, а аз се заливах от смях. Щях да прежаля двете тениски, но те ми подариха тази безценна гледка – Мия, пееща и давеща бедните блузи в тоалетната и физиономията на Джия...

Джия

Тази моя дъщеря беше майсторка в създаването на страхотни ситуации. Изведнъж се оказах до нея, дърпаща от ръцете й дрехите на Анди, цялата баня беше мокра, а тя пееше, ли пееше. Щеше да ми докара нервен срив това дете, но сърце не ми даваше да й се скарам.

- Анди, ще ти купя нови. – обещах му докато гледах развеселената му физиономия – Освен, ако не държиш на тези?

- Не държа, но ще се разберем по – късно с теб.

- Какво ще се разбираме? – вдигнах капака на коша за боклук и хвърлих капещите тениски вътре – Хвърлям две – купувам две, какво има да се разбираме?

- Ооо, не знам, не знам. Доста бяха скъпи за сърцето ми, може би трябва да договорим и друг вид заплащане на щетите.

- Ах, колко си долен... – викнах, но бързо бях прекъсната от Мия, на която миех ръцете.

- Мами, какво е долен?

- Това, скъпа – започнах да обяснявам, фиксирайки нещастника с поглед – е човек, който не мисли с главата си...

- Внимавай! – Анди пристъпи към мен, но аз не се уплаших.

- Човек, който върши и говори лоши неща.

- Но ти нарече принца долен. Той долен ли е?

Вече ми се искаше да си бях прехапала езика на две места.

- Не, скъпа, мама се изтърва и не искаше да нарече Анди така.

- Защото аз не познавам Принц Долен, а много искам.

- Мия, иди да си играеш с куклите, аз ей сега ще дойда. – побързах да я отпратя, като се молех този път тя да ме послуша.

- Искам Принц Долен да играе с мен. – Мия застана до него и го хвана за ръката.

- Заминавай, - изсъсках – аз трябва да почистя цялата баня. А имам и още купища риба за чистене.

- Трябва ли? – той ме гледаше с леко уплашен поглед.

- Да, трябва. Тръгвай. – наредих му отново.

- Но тя ще ме накара да...

- Не ме интересува, Анди. Още ли си тук?

Явно погледът ми беше много красноречив и след секунди му видях гърба.
Половин час по – късно ги заварих седнали на верандата. Мия беше наредила всичките си кукли и им сервираше чай, той чистеше риба, но това, което ме накара да прихна в смях, беше короната, която носеше на главата си. Анди ми хвърли измъчен поглед, но продължи да отговаря на въпросите на Мия, да чисти риба и да изглежда нещастно.

***

Часове по – късно още не бях заспала и се въртях в леглото. Нещо се мъчеше да изплува в мислите ми, нещо, което бях чула днес. Или може би вчера?

Трябваше да се сетя, защото ме беше притеснило, но мозъка ми отказваше да съдейства. Този мъж действаше безобразно на паметта ми, затова реших да се разходя малко.

Джулс беше взела Мия при себе си, подкупвайки я с приказки и шоколад, сякаш знаеше, че имам нужда от малко почивка.
Затова се облякох набързо и излязох в градината.

Нощта беше топла и ясна, въпреки че скоро щеше да завали - тъмните облаци се бяха скупчили високо в небето, но това не ме разколеба да пообиколя малко наоколо. Какво толкова? Малко дъжд нямаше да ми навреди.
Трябваше да се сетя за това, което ме тормозеше - не беше нещо маловажно...