В оковите на миналото

Глава 2

Хана

— Свършиха се работните места в целия град, ще се унижавам точно тук. Как ли пък не! — мърморех си под нос докато слизам надолу с асансьора.

Трябваше да си призная, че на първата ни среща, вината си беше изцяло моя, защото той опита да ми помогне, а аз се държах ужасно, но последното, до което ми беше тогава, бе той. Сега обаче бяхме разменили ролите и той се държа като кучка в цикъл.

Асансьорът спря и излязох от него, минах през фоайето и се усмихнах на охраната пред входа, продължавайки нагоре по улицата, където имаше спряло такси.

— Карайте към близкото районно. — казах на шофьора, а той потегли мълчаливо, което остана така докато пристигнахме. Поне не беше от досадните. — Заповядайте. — подадох му парите и слязох, спирайки един от полицаите отпред. — Комисар Купър тук ли е?

— А, Вие коя сте? — изгледа ме подозрително. Първото, което ми дойде на ум бе да кажа името си, но бързо се спрях.

— Ерин Сантяго.

— Последвайте ме. — заведе ме до кабинета му и почука. Когато се чу отговор, влезе и след броени секунди ми отвори вратата, пускайки ме да вляза.

— Свободен си, Зак. — гласът му, както винаги, твърд и непоклатим, отправи заповедта си. — Всичко наред ли е, Хана? — подкани ме да седна, с поглед, когато останахме сами.

— Да кажем, че няма надежди да ме вземат на тази работа. — седнах пред бюрото му, с тежка въздишка.

— Защо?

— Може да съм, или да не съм, познавала един от шефовете и да съм изляла чаша вода на главата му. — прехапах устна, а смехът му, сигурно, се чу и отвън.

— Момиче, какво направи?

— Ядосах се. — изръмжах недоволно.

— Това мога да предположа. Какво ти каза?

— Сблъскахме се отпред в онази нощ. Една кола за малко да ме блъсне, каза ми, че съм като магнит за проблеми, а аз промърморих нещо от сорта, че съм имала решение, но той ме е спасил от него. Все още не знаех на кой свят се намирам! — изписках отбранително когато ме погледна с укор. — Сега ме попита с какво съм по-специална от другите момичета, освен самоубийствените наклонности, аз се ядосах и– спрях когато усмивката му отново нарасна и раменете му се разтресоха, измежду опитите да потисне смеха си.