В оковите на миналото

Глава 17

ЖИВА СЪМ!... ВСЕ ОЩЕ!
ЗАБАВИХ ТАЗИ ГЛАВА, НО ПЪК ЗА СМЕТКА НА ТОВА Е ИДЕЯ ПО-ДЪЛГА И МИСЛЯ, ЧЕ МОЖЕМ ДА Я НАРЕЧЕМ ПРЕХОД КЪМ КУПОНА, КОЙТО ЧАКАМЕ ВЕЧЕ ПОЧТИ ДВАЙСЕТ ГЛАВИ.
ПРЕДСТОЯТ ИНТЕРЕСНИ НЕЩА, И БОЖЕ, СЪС ЗАДАВАЩИТЕ СЕ ТРИ ПОЧИВНИ ДНИ, АКО НЕ КАЧА НИЩО, ИМАТЕ РАЗРЕШЕНИЕ ДА МИ НАБИЕТЕ ВИРТУАЛНИТЕ ШАМАРИ!

С ТОВА КАЗАНО ВИ ОСТАВЯМ С НОВАТА ЧАСТ!
ПРЕГРЪДКИ!

Хана
*1 седмица по-късно*

— Все още не съм ви го простила. — скръстих ръце пред себе си когато вятъра се засили и ощипа лицето ми неприятно. Мод не отговори с нищо, а просто сложи малкия ми куфар в багажника и го затвори през тих смях.

— Сигурен съм, че това ще се промени когато се запознаеш със Стивън. Ще се харесате.

— Ти пък много знаеш. Какво ако не ме хареса? — озъбих му се.

— Прибери рогата, сръдливке. Пътят до вилата е три часа и ще трябва да се изтърпим. — намигна ми и мина покрай мен, само за да ми отвори вратата на пасажерското място.

— Мразя, че си толкова разбран. — мърморенето ми извика поредната усмивка на лицето му и затвори вратата когато се качих.

— Аз пък обичам когато най-накрая те предразположа за нормален разговор. Всеки път, в който се справям с теб е като малка победа. — отговори веднага щом влезе в колата и сложи колана си, с което ми напомни да го направя също.

— Победа над какво?

— Над ината ти, магаре такова. — засмя се. — В теб живеят едно жизнерадостно и сладко момиче и една осемдесетгодишна старица, която не спира да мърмори.

Присвих очи насреща му, едновременно впечатлена и не особено очарована от доброто описание.

— А, в теб какви хора живеят?

— Аз нямам раздвоение на личността, съкровище. — даде газ по заледения път и студените тръпки ме полазиха на мига, но си прехапах езика. Работеше в сферата от години, оставаше да му давам акъл как да шофира.

— Няма как да ме убедиш, че винаги си кавалер за пример и нищо повече или по-малко. Дори ти не си толкова добър човек.

— Аз изобщо не съм добър човек. — завъртя волана и излезе на главната улица. — Искаш ли нещо за хапване?