В оковите на миналото

Глава 7

ТАКА...
ТАЗИ ГЛАВА НЕ ЗНАМ ДАЛИ Я ЧЕТЕТЕ ЗА ЛЕКА НОЩ ИЛИ ВИ Е СУТРИНТА С КАФЕТО, НО СЕ НАДЯВАМ С НЕЯ ДА ВИ ПОТРЪГНЕ СЕДМИЦАТА.

ЗНАМ, ЧЕ ОБЕЩАХ ДА НЕ Я БАВЯ, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА Е ДЪЛГА, ТАКА ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПЛАЧЕТЕ!

ПРЕГРЪЩАМ ВИ!

Хана

Като дете си мислех, че колкото и далеч да стигна, ще се връщам в дома, от който съм тръгнала. Представях си се като млада, преуспяла дама, с прекрасно семейство. Почти виждах как се прибирам вкъщи. Първото вкъщи. Как родителите ми ме посрещат и цялото семейство сядаме около трапезата, която мама е подготвяла с часове. Кой да предположи, че след толкова години ще бъда посрещната не от топлата прегръдка на хората, дарили ме с живот, а от задушаващата тишина в предверието на сиропиталище? Не и девет годишната Хана.

Прекрачих прага и звукът от дебелия ток на черните ми боти, отекна оглушително. Всеки сантиметър от това място криеше по някоя друга история и макар да имах сравнително нормално детство, тази сграда щеше за си остане лишена от всякакъв уют, за мен.

- Мога ли да ви помогна с нещо? - млада жена ме огледа, свивайки устни в права линия. Елегантното палто, грима и прическата ми изобщо не се връзваха с това място и напълно разбирах недоумението в погледа ѝ.

- Аманда тук ли е?

- Ще я повикам. Ако искате я изчакайте в занималнята, тя е-

- Знам къде е, благодаря. - усмихнах се любезно и се отправих към стаята.

Заех един от диваните и очите ми сами започнаха да сканират обстановката. Мястото беше почти както го помнех, с малки изключения. И огромната подробност, че бях свикнала около мен да е пълно с деца от всякакви възрасти, а сега всички бяха на училище или детска градина и не можех да повярвам колко голяма е стаята всъщност. Та тук спокойно можеше да се проведе цял банкет.

- Знаех си, че си ти. - до болка познат глас изпрати тръпки чак до мозъка на костите ми. - Моето красиво момиче е дошло да ме види. - извърнах се към нисичката дама с безкрайно голямо сърце и се засмях през сълзи.

- Много ми липсваше. - тръгна към мен, а аз се изправих, за да я прегърна.

Тези ръце ме бяха държали когато се радвах и страдах, когато бях ядосана или просто уморена. На тези ръце дължах изключително много и фактът, че не я посетих с години, се усети като нажежен метал, забит право в сърцето ми. Но само аз си бях виновна за това.